Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер се замисля.

— Към пет сантиметра по-висок от теб. И много по-тежък. Някъде с двайсет и пет килограма.

— Майко мила!

— Виж какво нося.

Клер бръква в дамската си чанта и вади пистолет.

— Клер!

— На татко е.

Мисля бързо.

— И дума да не става, Клер. Бесен съм, не мога да държа пистолет, ще бъде глупаво. Всъщност чакай. — Вземам пистолета, отварям пълнителя и вадя патроните, които изсипвам в дамската й чанта. — Готово. Така вече е по-добре. Чудесно си се сетила, Клер. — Тя ме гледа озадачено. Аз пъхам пистолета в джоба на якето. — Как искаш да го направя: без да се представям или да обясня, че е заради теб.

— Искам да присъствам.

— О!

Тя навлиза в частен път и спира.

— Искам да го отведеш някъде, искам да му причиниш силна болка и искам да гледам. Искам да си умре от страх.

Въздъхвам.

— Обикновено не правя такива неща, Клер. Обикновено се бия само ако трябва да се защитя.

— Много те моля.

Думите прозвучават съвсем безизразно.

— Разбира се.

Продължаваме нататък по пътя и спираме пред голяма нова къща в псевдоколониален стил. Не се виждат автомобили. От отворения прозорец на втория етаж гърми Ван Хален. Отиваме при входната врата, аз заставам отстрани, а Клер натиска звънеца. След миг музиката спира внезапно и надолу по стълбите трополят тежки стъпки. Вратата се отваря и след малко гърлен глас изрича:

— Какво? За още ли се връщаш?

Не ми трябва да чувам друго. Вадя пистолета и заставам до Клер. Насочвам го към гърдите на онзи.

— Здрасти, Джейсън — казва Клер. — Реших, че сигурно ще искаш да дойдеш с нас.

Той прави същото, каквото бих направил и аз, свлича се на земята и се претъркулва, за да е извън обсега на пистолета, но не е достатъчно бърз. Вече съм на вратата, скачам върху гърдите му и му изкарвам въздуха. Изправям се, стъпвам с обувка върху гърдите му и насочвам дулото към главата му. C’est magnifique mais ce n’est pas la guerre36. Джейсън прилича малко на Том Круз, американец до мозъка на костите.

— Какъв играе? — Питам Клер.

— Полузащитник.

— Хмм. И през ум не би ми минало. Ставай и дръж ръцете високо, за да ги виждам — нареждам му аз весело.

Той се подчинява и аз го извеждам навън. Всички стоим на алеята. Хрумва ми нещо. Пращам Клер да се върне в къщата и да вземе въже, след няколко минути тя идва с ножици и ролка, тиксо.

— Къде искаш да го направим?

— В гората.

Докато вървим натам, Джейсън едвам си поема дъх. Крачим около пет минути, после зървам полянка с удобен млад бряст в края.

— Тук добре ли е, Клер?

— Да.

Поглеждам я. Не проявява никакви чувства, владее се напълно като убийца на Реймънд Чандлър.

— Казвай, Клер.

— Завържи го за дървото.

Връчвам й пистолета, намествам ръцете на Джейсън зад ствола и ги прихващам с тиксото. Ролката е почти нова и смятам да я използвам цялата. Джейсън диша тежко, вече хъхри. Заобикалям го и поглеждам Клер. Тя се взира в Джейсън, сякаш е нескопосано произведение на концептуалното изкуство.