Пътешественикът във времето и неговата жена

— Добре ли прекарахте всички почивните дни?

Сю Уон отговаря:

— О, да!

В стаята се разнася нервен смях. Партейки е озадачен и се възцарява ужасно мълчание. После той казва:

— Е, чудесно, да се заемем с „Били Бъд“. През 1851 година Хърман Мелвил издава „Моби Дик“, който е посрещнат от американските читатели с кънтящо безразличие.

Не схващам нищо. Уж съм с памучно бельо, а потта пак сякаш ми смъква кожата и ребрата ме болят. Съучениците ми си проправят разпалено път през обсъждането на „Били Бъд“. Накрая звънецът бие и те се разбягват. Аз тръгвам бавно след тях, Рут върви заедно с мен.

— Добре ли си? — пита ме тя.

— Като цяло, да.

— Направих каквото ми каза.

— В колко часа?

— Около шест. Притеснявах се да не би майка му и баща му да се приберат и да го заварят в този вид. Доста се измъчихме, докато го освободим. Тиксото му смъкна всички косми по гърдите.

— Чудесно. Много ли хора го видяха?

— Да, всички. Е, всички момичета. Поне доколкото знам аз, момчета не са го виждали. — Коридорите са почти празни. Стоя пред кабинета по френски. — Разбирам, Клер, защо си го направила, само не проумявам как си успяла.

— Помогнаха ми.

Звънецът бие и Рут подскача.

— Ох, ужас. Закъснявам пети пореден път за физическо! — Тя се понася, сякаш е притегляна от силно магнитно поле. — Ще ми разкажеш, докато обядваме — провиква се Рут, а аз се обръщам и влизам в кабинета на мадам Симон.

— Ah, mademoiselle Abshire, asseyez-vous, s’il vous plait38.

Сядам между Лора и Хелън. Хелън ми пише бележка: „Браво на теб.“ Класът превежда Монтен. Работим тихо, а мадам обикаля из класната стая и ни поправя. Трудно ми е да се съсредоточа. Лицето на Хенри, след като той изрита Джейсън: напълно безразлично, сякаш просто е тръснал ръка, сякаш не мисли за нищо, а после се притесни, защото не знаеше как ще реагирам, и аз разбрах, че му е било приятно да причини болка на Джейсън, но дали това е същото, както когато на Джейсън му беше приятно да причинява болка на мен? Но Хенри е добър. Дали това го оправдава? Дали аз имам някакво оправдание, че го накарах да го извърши?

— Claire, attendez39 — казва мадам до рамото ми.

След звънеца отново всички изхвърчат от стаята. Тръгвам заедно с Хелън. Лора ме прегръща така, все едно се извинява, и хуква към кабинета по музика в другия край на сградата. Третия час ние с Хелън имаме физическо.

Хелън се смее.

— Е, хич не си поплюваш, моето момиче. Направо не повярвах на очите си. Как го завърза за онова дърво?

Вече усещам, че ми писна да ми задават този въпрос.