Треска за лалета

На вратата се почуква. Герит, слугата на Ян, застава пред мен с писмо в ръката.

— Какво има? — Обзема ме лошо предчувствие. — Да не му се е случило нещо лошо?

— Не, мадам.

Герит е флегматичен човек, без всякакви емоции и с подпухнало лице, сякаш от маджун. Родом от района на тресавищата на Маркен, където селяните се движат мудно сред постоянната мъгла. Нищо, което се случва, не е в състояние да събуди любопитството му, за което съм благодарна.

Давам му бакшиш. Той си тръгва и аз отварям писмото. Ян се е изплашил. Няма да се пробва.

Унищожи го, след като го прочетеш. Сгрешила съм в преценката си. Ян ми разказва за опита си за кражба вчера вечерта. Виждате ли? Още едно престъпление, прибавено в списъка. Но е бил прекъснат — мъжът се е събудил. За щастие, Ян се е измъкнал, без да бъде видян. Ще се наложи да купим луковиците.

Това е малка спънка в плана ни, но въпреки всичко ще успеем. Ще трябва да събера малко пари, за да помогна за закупуването им. Ще ни трябва значителна бройка, за да можем да завъртим бизнес и да покрием неизбежните загуби.

На горния етаж съм, отварям кутията си с бижута. Перлените ми обеци, перлената ми огърлица, сапфирената гривна и един медальон. Не са кой знае колко. Макар и в много отношения да е щедър към семейството ми и към мен самата, Корнелис е пестелив, що се касае до бижута. Скъпоценните камъни не го интересуват. Предпочита да харчи парите си за картини, за разкрасяване на дома или за изисканите ни дрехи. Особено за своите собствени. Учудващо разточителен е в това отношение. Когато пристигнах в къщата му, за голямо мое изумление преброих следните артикули, натъпкани в раклата му: тридесет чифта гащи, седемдесет ризи, двадесет и пет яки, четиридесет чифта маншети на волани, тридесет яки рюш, деветдесет кърпички… Раклата е претъпкана до пръсване; миналата седмица се наложи да извикаме ковач, за да поправи пантите.

Избирам няколко бижута и ги слагам върху леглото. Не мога да заложа всичките — Корнелис ще забележи — но тези мога лесно да изнеса от къщата.

Влиза Мария. Тя, разбира се, знае за нашия план. Налага се, след като всичко се върти около нея. Тя го прие, но все още е в шок.

Казвам ѝ за провалената кражба. Тя поглежда към малкото бижута върху леглото. Будят жал, като малки убити птички след ден на не особено успешен лов.

— Страх ме е — казва тя.

Мария няма право да говори така. Тя е разумната и практичната. Правя се, че не я разбирам:

— Спокойно, ще съберем достатъчно пари — казвам ѝ. — Ще купим луковиците и после ще изкараме добри пари.

— Не от това се боя.