Падение и подем

– Просто съм щастлива, че си жив – отвърнах, мигайки припряно, за да прогоня сълзите. – Но съм сигурна, че ти би могъл да ме разубедиш дори за това.

– И аз се радвам да те видя. Тръгна слух, че си потънала вдън земя, но по-скоро изглеждаше, че завинаги си изчезнала.

– Вярно, през цялото време имах чувството, че съм погребана жива.

– Останалите ти хора там ли са още?

– Това сме всичките.

– Нали не казваш, че...

– Само това остана от Втора армия. Тъмнейший си има свои Гриша, ти – също, но... – Гласът ми секна.

Николай огледа хората на палубата. Мал и Толя бяха потънали в разговор с човек от екипажа му, докато помагаха той да върже въжетата и да нагласи платното. Някой беше услужил с куртка на Мал, но все още му липсваха ботуши. Давид галеше палубата, сякаш опитваше да се слее с нея. Останалите бяха пръснати на малки групички: Женя седеше сгушена до Надя и другите Етералки. Стиг както обикновено не се откъсваше от Сергей, отпуснат на палубата със заровено в дланите лице. Тамар преглеждаше раните на Харшо, а настръхналата Онкет беше забила нокти в бедрото му. Летенето, изглежда, не ù понасяше.

– Единствените оцелели – пророни Николай.

– Един от Лечителите предпочете да остане под земята. – След дълго мълчание най-накрая се реших да попитам: – Ти как ни откри?

– Всъщност не съм. Доброволческият отряд дебнеше да открие контрабандните ни канали. Не можехме да си позволим загубата на още един товар, затова тръгнах след Лученко. Тогава забелязали Тамар на площада и когато разбрах, че обсаждат вашия бивак, си казах: „Защо да не взема и момичето...“

– И пушките?

Той се ухили.

– Точно така.

– Добре че имахме благоразумието да се оставим да ни заловят.

– Много предвидливо от твоя страна. Поздравления.

– Как са царят и царицата?

Той изсумтя.

– Чудесно – отвърна. – И отегчени до смърт. Нямат много занимания. – Той нагласи маншета на куртката си. – Много тежко приеха загубата на Василий.

– Съжалявам – казах. Но всъщност досега изобщо не се бях сещала за по-големия брат на Николай.

– Той си получи заслуженото, но колкото и да е странно, аз също съжалявам за него.

– Трябва да знам... успя ли да спасиш Багра?

– С голям зор и никаква ответна благодарност. Можеше поне да ме предупредиш.

– Голямо чудо е, нали?

– Същинска чума. – Той посегна и подръпна кичур от бялата ми коса. – Дръзко решение.

Неволно прибрах разпилените коси зад ухото си.

– Това е последният моден писък под земята.

– Нима?

– Случи се по време на битката. Разчитах с времето да се оправи, но, изглежда, е за постоянно.

– Братовчед ми Людовик осъмна с бял кичур в косата, след като едва оцеля при пожар у тях. Твърди, че дамите го намирали за много съблазнително. Но също така разправя, че пожарът бил подпален от призраци, та знае ли човек...

– Горкият ти братовчед Людовик.

Николай се облегна назад върху перилата, наблюдавайки как балонът потрепва над нас. Отначало реших, че е от някакво платно, сега обаче бях по-склонна да мисля, че е коприна, импрегнирана с каучук.