![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
— И аз мисля така — сподели Аш, изненадвайки ме за втори път.
— И ти ли? — погледнах към нея и тя кимна.
— Това е единственото нещо, което ми се струва смислено, че нещо, някой ѝ се е случил и това я е променило напълно.
— Какво ще правим тогава? — попитах аз, когато тя отново се приближи до мен. Този път не се отдръпнах.
— Ще разберем кой, по дяволите, е той — отвърна тя.
14
Разхождах се на бос крак напред-назад по пода, покрит с бели плочки, в кухнята на Роуз, чорапите и обувките ми бяха навън, на платформата в малката ѝ оградена градина, и се радвах, че вече не бях в болницата при Аш и нейната влудяваща напрегнатост. От една страна, беше страхотно да съм около нея — тя притежаваше онзи вид излъчване, което ме караше да мисля, че може би съм в състояние да направя нещо за Най. От друга страна, не знам. Имаше нещо в нея, което хич не ми действаше успокояващо.
Тук, в дома на Роуз, беше тихо, слънчево и спокойно.
Тя живееше само на няколко пресечки от мен, но такъв си е Лондон. Високи жилищни сгради с апартаменти и общински имоти, после типични двойки сгради като нашата, и после такива като дома на Роуз луксозни къщи с алеи за коли, мазета под земята и остъклени веранди, всичките събрани заедно под един и същ пощенски код, богатите и бедните живеят един до друг, имение за милиони като това и малкият двустаен апартамент на Лио. Тук винаги е било така, няма нужда богатите и бедните да търсят примери далече, за да видят как живеят другите.
Когато получих съобщението на Роуз, с което ми казваше, че трябва да говори с мен, бързо си тръгнах от болницата. И честно казано, Аш ми беше доста ядосана, че я оставям сама. Според нея нещо лошо се е случило с Най, това беше единственото обяснение, и не можеше да повярва, че всъщност сестра ѝ може би е искала да избяга към един нов живот, може би всъщност го е планирала. Разбирах защо, поне отчасти, но каквото и да я е накарало да се озове в реката, не беше ли подобре да знаем, че не е била отвлечена от психопат?
Не че знаехме нещо всъщност.
Въздъхнах и положих пръсти на приятно хладните мраморни плочки. Кухнята на Роуз беше толкова различна от моята кухня, стара и мрачна, с огромен шумен хладилник и съдомиялна, която човек можеше да сбърка с пералня. Бащата на Роуз беше богат и къщата ѝ беше доказателство за това. Не можеш да видиш хладилника или пералнята, нито пък съдомиялната в тази къща. Телевизорът в хола беше с размерите на стена. Подът под топлите ми крака беше хладен, затова ходех напред и назад, вътре и навън през отворените врати, водещи към градината, където Роуз седеше в беседката и се упражняваше какво ще каже пред камерата, и обратно в хола да огледам отражението си в гигантския телевизор. И после пак същото.
— Здравей, Рижи! — Аманда ме видя, докато слизаше по стълбите.
Елегантната ѝ руса коса беше нюансирана на кичури. Изглеждаше като модел от лайфстайл списание — добре съчетани цветове, изискан, пестелив грим, много лак за коса. В интерес на истината я харесвах, изглеждаше мила, но беше изключено да го спомена пред Роуз. Може би причина за отношението ѝ беше фактът, че майка ѝ е починала, когато тя е била малко момиченце. За нея никога нямаше да има майка, толкова добра като нейната. На мен всяка майка ми изглежда като огромно подобрение на фона на моята.
Очите на Аманда незабавно се приковаха върху босите ми крака и аз подгънах запотените си пръсти.
— Как е Наоми?
— Без промяна, Аманда — отвърнах. — Благодаря, че питаш.
Усмихнах ѝ се леко, като внимавах да не се оставя да ме въвлекат в светски разговор. Роуз мразеше, когато тя се опитваше да се държи приятелски с всички нас, и настояваше да я наричаме Аманда, но честно казано, изпитвах облекчение, че не ми се налага да я наричам госпожа Картър. Щеше да е твърде смущаващо, тъй като тя беше само малко над десет години по-голяма от мен.
— Искаш ли нещо за ядене, Роуз? — Аманда извика към доведената си дъщеря.
Роуз не отговори.
— Защото излизам. Искаш ли нещо?
Роуз отново не отговори.
— Окей! Забавлявайте се! — Аманда никога не показваше, че мрази Роуз, но човек някак разбираше, че е така. Оставаше във въздуха, заедно с аромата на скъпия ѝ парфюм, след като тя излезете от стаята.
В мига, в който тежката входна врата се затвори, Роуз се провикна от градината:
— Рижи, ела насам!
Навън беше топло дори за края на септември, Роуз беше разположила внимателно огледалото си, грима и стол на външната маса, за да си осигури най-добрата светлина.