Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Хакнала си ми Туитъра! — Стараех се да не говоря на висок глас и тикнах телефона си в лицето ѝ.

— Не, взех го назаем, за да постна снимката на татуировката. Туитър е най-подходящ като платформа за събиране на информация, много по-вероятно е да има споделяния, повече гледания, по-голям шанс да попаднем на нещо. Знаех, че ще кажеш „да, затова си помислих направо да се възползвам и да го направя. Знаеш, че 16 ч. е най-подходящото време за туитове.

— Мамка му, хакнала си Туитъра ми — казах отново, а минаващата медицинска сестра ми хвърли доста странен поглед.

— Това е Туитърът на групата, така че поне двайсет и пет процента е на Най, пък и освен това що за идиот няма да сложи двустепенна верификация. Вие. Тъкмо ще научите нещо полезно. Няма нужда да ми благодариш.

— Здравей, мила, здравей, Рижи. — Джаки и Макс излязоха от асансьора, изглеждаха съсипани и уморени. — Другите още ли ги няма?

— Още не — казах. — Лио има някакъв проблем вкъщи, а Роуз каза, че баща ѝ ще я докара по-късно.

— Добре тогава. — Джаки ме потупа по ръката, преди да отиде да види Най.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепнах на Аш, дърпайки я по-далеч от отворената врата на стаята на Най. Снощи изчетох текстовете за песни на Най и…

— Господин Демир?

Един глас зад нас ни прекъсна и Аш постави пръстите си на устните ми, за да ме накара да млъкна, което напълно ме изненада. Тя кимна към баща си, хвана ме за ръка и ме поведе към мястото, където той говореше с лекарката.

— Д-р Патерсън? — Макс се усмихна на лекарката, но тя не се усмихна в отговор.

— Може ли да дойдете с вашата съпруга? — каза тя. — Така ще мога да дам кратка информация и на двама ви едновременно.

Джаки се появи на вратата, сълзите вече напираха в очите ѝ.

Макс хвана ръката ѝ и я стисна здраво, докато д-р Патерсън говореше, насочвайки погледа си навсякъде, но не и към нас.

— Последната компютърна томография на Наоми показва, че кръвоизливът в мозъка ѝ е спрял, което е положителна новина. Въпреки това отокът на мозъка ѝ все още е твърде голям. Решихме да продължим медикаментозната кома още двайсет и четири часа и тогава ще преценим ситуацията.

— Но тя не се е влошила? — смръщи се дълбоко Джаки.

— Подобрението е съвсем слабо — каза д-р Патерсън. — Джаки, пътят на възстановяването ще е дълъг, не може да се очакват чудеса. А по-важното е, че не бива.

— Но тя не е по-зле. — Джаки кимна, сякаш това беше всичко, което искаше да чуе.

— Не е по-зле — повтори д-р Патерсън тежко.

Джаки и Макс влязоха да поседят с нея, а Аш ме погледна.

— Знаеш ли какво, няма значение — казах аз.

— Кажи ми — продължи тя, като се приближи една крачка към мен.

Още помнех пръстите ѝ на устните ми и отстъпих леко назад.

— Просто предчувствие — отговорих аз, поклащайки глава. — Нямам абсолютно никакво доказателство.

— И какво е, майка му стара?

— Струва ми се… — въздъхнах. — Мисля, че Най се е виждала с някого. Някой, с когото е имала нещо сериозно, преди да изчезне. Мисля, че може би не е бягала от нас. По-скоро е бягала към някого. Някой, за когото е мислела, че е по-важен от всичко друго. Някой, за когото не е искала да ни разкаже.