Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Думи, думи, думи — казах аз. — Ами ако и двамата сме от някое от тия две места?
— О, не! — каза той. — Това не е възможно.
— И защо не?
— Няма значение. Какво бих могъл да направя, за да ми се доверите?
— М-м, почакайте за минутка. Нека си помисля — отговорих аз. — Добре. Какво ще кажете за това? Нека се срещнем някъде. Вие ще определите мястото. Ще ви огледам добре и тогава ще поговорим, стъпка по стъпка, докато всички карти се озоват на масата.
Последва пауза.
— Това ли е единственият начин да получа отговор на въпроса си?
— Да.
— Нека и аз помисля върху предложението ви. Ще ви се обадя скоро.
— Още нещо…
— Да?
— Ако аз съм вашият човек, застрашава ли ме нещо точно в момента?
— Така мисля. Най-вероятно, да. Дочуване.
И той затвори.
Докато поставях слушалката на мястото й, успях едновременно да въздъхна и да избълвам едно проклятие. Хората, които знаеха за нас, явно минаваха в настъпление.
Бил се появи в кухнята с много озадачено изражение.
— Откъде, мътните го взели, знаеше тоя, че ти въобще си тук? — бяха първите му думи.
— Този въпрос щях да го задам аз — казах аз. — Измисли си някой друг.
— Веднага. Смяташ ли да отидеш? Ами ако той ти скрои нещо?
— Ще отида и още как. Нали затова му го предложих. Искам да се срещна с него.
— Както сам отбеляза, опасността може да идва от самия него.
— Това не ме притеснява. И на него хич няма да му е леко.
— Ситуацията не ми харесва.
— И аз не съм във възторг, но засега това е най-сериозният ми шанс.
— Добре, ти решаваш. Жалко, че няма някакъв начин да се доберем до него преди това.
— И на мен ми мина подобна мисъл.
— Виж, защо не го притиснем малко?
— Как?
— Той ми звучеше доста нервно, освен това не мисля, че хареса предложението ти повече от мен. Дай да се поразходим през времето, в което той би се обадил отново. Нека не си мисли, че ти седиш до телефона в очакване на неговото обаждане. Нека да почака малко. Иди да се преоблечеш и после ще прескочим до кънтри-клуба за няколко часа. Това здравата ще му разклати нервите.
— Добра идея — казах аз. — Нали първо бях решил да пътувам за удоволствие. Моментът е удобен да се приближа до първоначалния замисъл. Мисълта ми допада.
Разтършувах се из Сенките, за да освежа гардероба си, подстригах си брадата, взех душ и се преоблякох. После отидохме с колата до клуба и там хапнахме лениво на верандата. Вечерта беше много подходяща за целта — уханна, обсипана със звезди и окъпана в млечнобялата лунна светлина. По негласна уговорка прекратихме обсъждането на проблемите ми. Бил явно познаваше почти всички наоколо, затова и мястото ми се стори изпълнено с доброжелателство. Това беше най-спокойната вечер, която прекарвах от доста време насам. След вечерята се отбихме в клубния бар, който, както разбрах, бил любимото алкохолно убежище на баща ми. От съседния салон до нас долитаха звуците на танцова музика.
— Да-а, идеята си я биваше — казах аз. — Благодаря ти.
— Де нада — каза Бил. — Добре сме си прекарвали тук с твоя старец. Дали не си… нещичко поне?
— Не, никакви вести от него.
— Жалко.
— Веднага щом науча нещо за него, ще ти се обадя.
— Да, да. Жалко все пак.
Прибрахме се без излишни емоции. Никой не ни следеше. Влязохме в къщата някъде около полунощ, пожелахме си лека нощ и аз се отправих направо към стаята си. Измъкнах се от новото си яке и го закачих в гардероба. После изритах новите си обувки в ъгъла. Насочих се към леглото си и чак тогава забелязах парчето хартия на възглавницата.
Сграбчих го веднага и се зачетох. На него с главни букви бе изписано:
„СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ОТСЪСТВАХТЕ, КОГАТО ВИ ПОЗВЪНИХ ОТНОВО. ВИДЯХ ВИ В КЛУБА И СЕ ДОСЕТИХ, ЧЕ СТЕ ИСКАЛ ДА СИ ПОЧИНЕТЕ ТАЗИ ВЕЧЕР. ТОВА МЕ НАВЕДЕ НА ЕДНА ИДЕЯ. НЕКА СЕ СРЕЩНЕМ ИМЕННО ТАМ, УТРЕ ВЕЧЕРТА, В ДЕСЕТ. БИХ СЕ ЧУВСТВАЛ ПО-СПОКОЕН В КОМПАНИЯТА НА ТОЛКОВА МНОГО ХОРА, КОИТО НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАТ ОТ ЧУЖДИТЕ РАЗГОВОРИ.“
По дяволите. Първият ми импулс беше да отида при Бил и да му кажа. Но с това нямаше да постигна нищо, освен евентуално да открадна малко от съня му — нещо, от което той се нуждаеше доста повече от мен. Затова само сгънах бележката и я сложих в джоба на ризата си, след което закачих и нея в гардероба.