Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Баща ти беше пенсиониран офицер от армията, нали така? И нещо като правителствен съветник?
— Да.
— А къде е сега?
— Пътува доста. Зад граница.
— Дали ще го срещнеш, докато трае твоето пътуване?
— Надявам се.
— Би било хубаво — каза той, смукна от цигарата си и отпи глътка кафе. — Ах, мястото си го бива.
След това изведнъж подхвърли:
— Не си спомням да съм те виждал тук. Май не си живял с баща си, а?
— Не. Израснах при майка си и при някои мои роднини.
— Сигурно доста далеч оттук, а?
Кимнах.
— Зад граница.
— Как се казваше тя?
Замалко да му кажа истината. И аз не знам защо. Все пак успях да кажа „Дороти“ в последния момент.
Погледнах го точно в мига, в който той сви устни. Беше следил за реакцията ми.
— Защо питаш? — казах аз.
— Без особена причина. Сигурно любопитството е в кръвта ми. Майка ми беше местната клюкарка.
Засмя се и глътна от кафето.
— Ще останеш ли за по-дълго? — попита след това.
— Още не знам със сигурност, но вероятно няма да е за много дълго.
— Е, дано си изкараш приятно тук. — Той допи кафето си, остави празната чаша на перилата, стана и се протегна. — Беше ми приятно да си поприказваме.
По средата на стълбището спря и се обърна.
— Имам чувството, че ще стигнеш далеч — каза Джордж. — Желая ти късмет.
— Може би ти също — казах аз. — Добре се оправяш с приказките.
— Благодаря ти за кафето. Пак ще се видим.
— Да.
Той зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ми. Просто не знаех какво да си мисля за него и след поредния опит да стигна до заключение се отказах. Когато липсват емоциите, здравият разум лесно подгъва крак.
Тъкмо си бях приготвил сандвич, когато Бил се прибра, и аз подхванах още един. Докато се занимавах с него, той отиде да се преоблече.
— Уж трябваше да го давам по-ваканционно тоя месец — каза Бил, докато хапваше, — но нали ми е стар клиент, пък и проблемът му не търпеше отлагане. Наложи се да прескоча до офиса. Какво ще кажеш, ако тази сутрин пак се поразходим край потока, но този път в другата посока?
— Дадено.
Докато се разхождахме из полето, аз му разказах за посещението на Джордж.
— Ами — каза той, — за никаква работа не съм му споменавал.
— С други думи…
— Явно е искал да се срещне с теб. Едва ли му е било трудно да забележи от тяхната къща как излизам.
— Де да знаех какво точно иска.
— Ако е толкова важно, той сам ще ти каже рано или късно.
— Да, но времето тече — казах аз. — Реших да си тръгна утре сутринта, а не е изключено да го сторя още тази вечер.
— Защо?
Продължихме да вървим надолу край потока, а аз му разказах за снощната бележка и за срещата. Обясних му също какво мисля за възможността да го изложа на нечий пряк или неволен прицел.
— Може и да не е чак толкова сериозно — започна той.
— Вече съм решил, Бил. Мразя да претупвам нещата, а и не бяхме се виждали от толкова време. Но как бих могъл да предположа, че събитията ще се развият така? Предполагам, разбираш, че с мен ще си тръгнат и неприятностите.
— Сигурно е така, но…
Продължихме още известно време в същия дух, без да спираме да вървим. След това изведнъж зарязахме темата и се върнахме на безплодните опити да открием ключ към моите загадки. Аз поглеждах от време на време назад, но така и не видях никого. На няколко пъти нещо прошумоляваше в храстите на отсрещния бряг, но това можеше съвсем спокойно да е някое животно, подплашено от гласовете ни.
Бяхме се разхождали малко повече от час, когато ми се стори, че някой е взел в ръка моята Карта. Замръзнах.
Бил спря и се обърна към мен.
— Какво…
Вдигнах ръка.