Бавачката на ангели [bg]

9

Фелбака, 1920

Момичето плачеше непрестанно, ден и нощ. Дори да запушеше уши и самата тя да започнеше да крещи, Дагмар пак не можеше да заглуши шума. Чуваше както писъците на детето, така и съседа, който блъскаше по стената.

Не трябваше да става така. Все още усещаше ръцете му върху тялото си и виждаше как я гледа, докато двамата лежаха голи в леглото. Беше убедена, че чувствата ѝ са споделени, което значеше, че нещо важно се е случило. Иначе той не би я изоставил, обречена на бедност и унижение. Може би му се е наложило да се върне в Германия? Там сигурно имаха нужда от него. Той беше герой и се бе отзовавал предано и сега, когато родината му се нуждаеше от него, въпреки че сърцето му сигурно се е късало при мисълта да изостави Дагмар.

Бе го търсила по всевъзможни начини още преди да разбере, че е бременна. Написа няколко писма до немската легация в Стокхолм. Питаше всеки срещнат човек дали познава героя от войната Херман Гьоринг и дали знае какво се е случило с него. Ако разбереше, че тя има дете от него, Херман щеше да се върне. Колкото и важни задължения да имаше в Германия, той щеше да остави всичко и да дойде да спаси нея и Лаура. Никога не би я оставил да живее в такава мизерия, сред хора, които я гледаха отгоре и не ѝ вярваха, когато им кажеше кой е бащата на Лаура. Как само щяха да се стъписат, когато Херман застанеше пред вратата ѝ, елегантен, облечен с униформа, с разтворени обятия и лъскава кола, паркирана зад него.

Момичето пищеше все по-силно в люлката си и Дагмар усети как гневът се надига вътре в нея. Не можеше да си почине дори един-единствен миг. Малката го правеше нарочно, личеше си по погледа ѝ. Макар да беше още бебе, тя гледаше Дагмар със същото презрение, с което я гледаха и останалите. Дагмар ги мразеше всичките. Да горят в ада, всички клюкари и развратници, които въпреки подигравките идваха при нея вечер и плащаха твърде скромна сума, за да ѝ го вкарат. Лежаха отгоре ѝ, грухтяха и я ръчкаха. За това поне бе достатъчно добра.

Дагмар отметна одеялото и отиде в малката кухня. Всички свободни повърхности бяха покрити с мръсни съдове, а от засъхналите остатъци се носеше леко спарена миризма. Отвори килера. Беше празен, с изключение на една бутилка разреден медицински спирт, която бе получила като заплащане от аптекаря. Дагмар я взе и се върна в леглото. Момичето продължаваше да плаче, а съседът отново заблъска силно по стената, но на Дагмар ѝ беше все едно. Извади тапата, избърса с ръкав няколко трохи, залепнали около гърлото, след което вдигна бутилката към устата си. Ако пиеше достатъчно, шумът около нея изчезваше.

Изпълнен с очакване, Юсеф отвори вратата на кабинета. Върху бюрото на Севастиан видя чертежите за парцела, където в не чак толкова далечно бъдеще щеше да се намира музеят, стига всичко да минеше по план.