Бавачката на ангели [bg]

Сложи лист и химикалка до себе си и отвори първата папка. Колко ли часове от живота си беше прекарал в размисли над случилото се в интерната? Колко ли пъти бе преглеждал снимките, преписите от разпитите и докладите от огледа на местопрестъплението? Сега се искаше методичност, за да свърши добра работа. Патрик му беше дал за задача да направи списък на хората, които са били разпитвани в първоначалното разследване, и да определи в какъв ред да говорят с тях. Нямаха възможност да се свържат с всички едновременно, затова беше важно да започнат с най-важните свидетели.

Йоста потъна в стола и започна да прелиства скучните преписи. Беше ги чел безброй пъти и знаеше, че в тях не пише нищо конкретно, така че трябваше да тълкува различните нюанси и да чете между редовете. Но му беше трудно да се концентрира. Мислите му постоянно се отклоняваха към малката госпожица, която вече беше голяма жена. Беше странно да я види отново и да сравни истинския ѝ образ с нарисувания от въображението му.

Завъртя се неспокойно в стола. От много години не се беше захващал с работата си с настървение. Но макар сега да усещаше ентусиазъм, мозъкът му сякаш не искаше да се подчинява на инструкциите. Остави листовете настрана и вместо това започна бавно да преглежда снимките. Имаше ги дори момчетата, останали в училището през ваканцията. Йоста затвори очи и опита да се върне в слънчевата, но малко хладна Велика събота през 1974-а. Вървеше нагоре към голямата бяла къща заедно с вече починалия си колега Хенри Юнг. Всичко беше толкова спокойно, почти зловещо, но това може би беше вторично впечатление. Все пак си спомняше, че потръпна, докато вървеше по пътеката. С Хенри се спогледаха, чудейки се какво ги очаква след чудноватото обаждане в управлението. Тогавашният началник реши да възложи задачата на двама души. „Сигурно децата си правят майтап“, каза той и ги прати да проверят, главно за да се подсигури, в случай че противно на очакванията обаждането не беше дело на отегчени богаташки хлапета. Бяха имали проблеми с децата миналата есен, когато започна учебната година, но началникът проведе разговор с Рюне Елвандер и щуротиите спряха. Йоста нямаше представа как директорът е постигнал това, но каквото и да беше сторил, имаше ефект. Поне временно.

Двамата с Хенри спряха пред вратата. Отвътре не се чуваше нито звук. После остър детски писък разкъса спокойствието и ги изтръгна от временния им ступор. Почукаха на вратата, но влязоха вътре, без да чакат отговор. „Ехо“, провикна се Йоста. Сега, седнал зад бюрото в управлението толкова години по-късно, той се зачуди как може да си спомня всичко толкова подробно. Никой не му бе отговорил, но детските писъци ставаха все по-силни. Двамата забързаха по посока на звука и спряха на място, щом влязоха в трапезарията. Малко момиченце щъкаше наоколо съвсем само и пищеше сърцераздирателно. Йоста инстинктивно се втурна и я вдигна.

– Къде са останалите от семейството? – попита Хенри и се огледа, след което се върна в антрето и викна: – Ехо?