Мечът на Ликтора [bg]

Каквато и да беше истината, тези форми като че ли нямаха голяма връзка с общата картина или дизайн. Пресичаха ги цветни линии и макар че навярно са били вградени в материята на плочите преди цели епохи, бяха толкова ярки и живи, сякаш само преди миг са били положени от гигантската четка на някой художник. Най-често използваните цветове бяха берилово зеленото и бялото, но макар да се спирах на няколко пъти и да се опитвах да разбера какво е изобразено (дали писмена, или лице, или може би обикновен декоративен десен от линии и ъгли, или мотиви с преплетени клонки), не успях, а може да е било всяко от споменатите неща, или никое, в зависимост откъде го гледаш и какво е настроението на наблюдателя.

След като преодолях мистериозната стена, пътят стана по-лек. Повече не ми се наложи да се спускам по отвесни участъци, и макар да се натъкнах на още няколко вкопани в скалата стълбища, те не бяха нито толкова стръмни, нито толкова тесни като предишните. Стигнах до дъното по-рано от очакваното и вдигнах поглед към пътеката, по която се бях спуснал, с такова учудване, сякаш никога не бях стъпвал на нея — и наистина, виждаха се няколко участъка, проядени до такава степен от ерозията, че изглеждаха непроходими.

Къщата, която бях видял така ясно отгоре, сега не се виждаше, скрита сред дърветата, но пушекът от комина й все още се открояваше на фона на небето. Тръгнах през гората, която не беше толкова стръмна като онази, през която течеше потокът. Тъмните дървета изглеждаха, ако не друго, поне по-стари. Огромната папрат на юга я нямаше тук, всъщност не я бях виждал никъде на север от Двореца на Самодържеца, освен онази, която отглеждаха специално в градините на Абдиесус. Затова пък между корените на дърветата растяха в изобилие диви теменужки с лъскави листа и със същия цвят като очите на бедната Текла, имаше и мъх като дебело зелено кадифе, така че земята изглеждаше като застлана с килим, а самите дървета — обвити в най-скъпо платно.

Малко преди да зърна къщата или някакъв знак за човешко присъствие, чух кучешки лай. При този звук тишината и магията на дърветата отслабнаха — все още ги имаше, но много по-далечни. Усещах, че някакъв тайнствен живот, стар и странен, но и доброжелателен, е бил на крачка да ми се разкрие, а после се е отдръпнал — като някакъв изключително знатен човек, прочут музикант например, когото с години съм се опитвал да доведа до прага си и който, почуквайки на вратата ми, е чул гласа на друг гост, глас неприятен, свалил е ръката си и си е заминал — завинаги.

Но и колко утешителен беше в същото време. В продължение на почти два дълги дни бях напълно сам, първо в каменистия район, сетне сред ледената красота на звездите, после сред приглушения дъх на древните дървета. Сега този груб, познат звук ме накара отново да се замисля за човешки уют — и не само да се замисля, а да си го представя толкова ясно, че да го почувствам. Знаех, че кучето ще прилича на Трискъл, и когато го видях, то наистина му приличаше — с четири крака, вместо с три, с малко по-дълъг и тесен череп и по-скоро кафяво, отколкото с цвета на лъвска козина, но със същите игриви очи, размахана опашка и изплезен език. Започна с обявяване на война, която анулира веднага щом му заговорих, и преди да съм направил и двайсет крачки, вече ми поднасяше ушетата си да ги почеша. Когато излязох на малката полянка с къщата, кучето подскачаше весело около мен.