Колекционери на смърт [bg]

Едноетажната сграда на приюта-затвор представляваше кафяв бетонен правоъгълник. В помещенията откъм фасадата бяха канцелариите и кухнята, прозорците им приличаха на присвити очи. Стаите на „пациентите“ бяха без прозорци. Малкият двор, където се разхождаха обитателите на приюта, беше обграден с висока телена мрежа. Видях в единия му край висок слаб мъж, който беше с гръб към мен и размахваше ръце, сякаш дирижираше симфоничен оркестър. Чу шума на двигателя и се обърна. Стори ми се, че има нещо странно в лицето му, ала побързах да извърна поглед и продължих към паркинга.

Доктор Еванджелин Проуз ме посрещна на вратата. Ванджи, както настояваше да я наричам, беше прехвърлила шейсетте, прошарената й коса беше късо подстригана, тъмнокафявите й проницателни очи сякаш озаряваха лицето й, излъчващо спокойствие. Походката й беше грациозна като на бивша бегачка на дълги разстояния, ръкостискането й бе като на мъж.

— Радвам се, че пак се виждаме, Карсън. Напоследък Джереми е много спокоен — може би съзрява. С удоволствие отмених известни забрани — сега той има право да гледа телевизия и да приема гости в стаята си.

Тръгнахме по дългия коридор към кабинета й. По стените през два метра имаше бутони с надпис „При спешни случаи“. Определено под „спешни случаи“ не се разбираше избухване на пожар.

Кабинетът на Ванджи беше просторен, полиците буквално се огъваха от книги, на пода беше постлан персийски килим. На лавица зад вратата бяха подредени статуетки, няколко рисунки, изписани страници, поставени в пластмасови рамки, фигурка, изработена от огънати метални устройства за почистване на лула.

— Тези май не съм ги виждал. — Взех нещо, което приличаше на око от пластилин.

— Наричам я „полицата на сувенирите“. Предметите са изработени от нашите питомци.

Скулптурката беше нескопосана и безинтересна. Върнах я на мястото й, наведох се да прочета написаното на една от рамкираните страници. Беше кратко стихотворение, в което се говореше за куче, морков и червено небе. Посочих „произведението“:

— Чувала ли си за хора, които колекционират подобни вещи — като хоби или дори като бизнес?

— И още как — въздъхна Ванджи. — Нямаш представа колко колекционери се опитват да подкупят служителите и санитарите, за да им предоставят рисунка или някакъв друг предмет, принадлежащ на нашите питомци.

— Как постъпвате в такива случаи?

— Законът не забранява търсенето на подобни вещи. Хората от персонала се оплакват, когато някой колекционер започне да ги преследва, по възможност аз се свързвам с него и заплашвам, че ще се оплача в полицията. По-наивните се отказват, другите ми се присмиват.

— Чувала ли си за Марсдън Хекскамп?

Тя се позамисли и кимна:

— Разбира се. Серийният убиец, който се беше обкръжил с поклоннички, отхвърлени от обществото. Доколкото си спомням, комуната му беше нещо като сектата на Чарлс Мансън.