![Колекционери на смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/0/kolekcioneri-na-smrt-bg-download.jpg)
Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
— Трябва да притежаваш много ценен предмет, за да накараш Уолкот да пренебрегне мерките за сигурност.
— Какво разбираш под ценен предмет?
— Нещо, специфично за даден убиец, което той е носил по време на извършване на престъплението. Чувал ли си за Уили Пейлмаунтин?
Кимнах. Пейлмаунтин беше хищник, който през четирийсетте е „действал“ между югозападните индиански резервати. Преди да убие с томахавка поредната си жертва, се преобличал с кожени дрехи, слагал на главата си украшение от пера и се надрусвал с мескалин. Навремето бях гледал филм, посветен на живота му.
— Преди около пет години едно от неговите украшения за глава се продаде за сто хиляди долара. Ето това е ценен предмет — обясни Уилоу.
— Корона от пера, носена от сериен убиец! Че кой ще иска да държи вкъщи такава гадост? — възкликна Хари.
— Нацистите избиха милиони човешки същества, детектив Нотилъс, превърнаха Европа в кървава баня. Само че колекционерите на драго сърце си разменят и търгуват с нацистки „сувенири“.
Приближих се до края на дървения кей, загледах се в блещукащата черна вода и промърморих:
— Не се знае, може да се добера до нещо ценно.
— Не превъртай, Карсън — предупреди ме Хари. — Може да поръчаме фалшификат.
Уилоу поклати глава:
— Няма да мине. Трябва да представиш убедителни доказателства за това как въпросната вещ е попаднала в ръцете ти. Всеки може да си наплеска ризата с кръв от заклано животно и да твърди, че дрехата е на Джефри Деймър. Фалшификатите заливат „пазара“; търговийката на Пол е вървяла, защото „стоките“ му са били с етикетчета за веществени доказателства, тоест със сертификат, издаден от полицията. Колекционерите искат писмено потвърждение от признати авторитети. Издъниш ли се, Райдър, никога няма да се добереш до Уолкот.
— Не го прави, Карс — отново се обади Хари, но аз се престорих, че не го чувам.
— Този Уолкот се интересува от оригинални и ценни вещи, така ли? Гарантирам, че ще му покажа нещо, от което сърцето му така ще се разтупти, че има опасност да получи инфаркт.
— Откъде ще го намериш? — недоверчиво попита Уилоу.
— Недей, Карсън — прошепна партньорът ми.
— Имам си начини — отвърнах.
Старото ченге беше достатъчно печено да престане да ме разпитва. Хари ми обърна гръб и се загледа в товарния кораб, който излезе от залива и се изгуби в непрогледния мрак.
Прибрах се вкъщи в девет и половина. На телефонния секретар имаше само едно съобщение. Натиснах бутона. Първо чух изпълнението на Дюк Елингтън, после гласа на Хари: „Не тръгвай по този път, братле!“
Машината се изключи.
Излязох на терасата, но ветрецът беше замрял. Замахах с ръка да прогоня комарите и се загледах към брега — под лунната светлина пясъкът сякаш блестеше. В съседната къща семейство Бловайн бяха надули до дупка двата телевизора. Отново прогоних досадните насекоми, влязох обратно и посегнах към телефона. Джереми криеше мобилния апарат на място, тачено от всички затворници. Набрах номера, но се включи гласовата поща.
— Обади ми се — казах, седнах и зачаках.
Той се обади след седемнайсет минути.
— Карсън! — изчурулика. — Знаех, че или си ти, или задникът ми е оставил съобщение за събуждане.
Представих си го в стаята му в приюта, оскъдно обзаведена като стая в студентско общежитие — легло, бюро, стол, скрин, огледало, което представляваше тънък лист полиестер и изкривяваше отраженията, все едно човек се оглеждаше в живак. Само че отвън не се виждаше дворът на кампуса, а солидни огради, заобикалящи сградата като концентрични окръжности.
— Намери по-удобно скривалище, Джереми.
— Намерил съм. Само те занасях.
— Добре.
Той се изкиска:
— Крия го в гащите на един приятел. Какво искаш, Карсън?
— Те ме потърси.
— БЕШЕ ПРЕДИ ДВА ДНИ! — изкрещя той. — КАЗАХ ТИ ДА СЕ ОБАДИШ, А ТИ ИЗОБЩО НЕ БЛАГОВОЛИ ДА МЕ ПОТЪРСИШ! — Престана да вика и заговори като обидено момченце: — Защо не ми се обади, братко? Не ме ли обичкаш? — Отново смени тона, този път беше учтив, дори любезен: — Здрасти, Джереми, как я караш? Граховото пюре харесва ли ти? Доволен ли си от хигиената в тоалетната? Да ти изпратя ли една каса шампанско? С КАКВО ТОЛКОВА СЕ ЗАНИМАВАШ, ЧЕ НЕ ТИ ОСТАВА ВРЕМЕ ДА СЕ ОБАДИШ НА ЕДИНСТВЕНИЯ СИ БРАТ?
Продължи в същия дух — ту крещеше, ту пееше, шепнеше, подражаваше на гласовете на други хора или говореше разумно. Човек никога не знаеше какво и кога ще му хрумне. Реших да карам направо — надявах се странната ми молба да го отрезви.