Шадоу стрийт 77 [bg]

Малката Спаркъл, стъпила с обувките си с гумени подметки на мократа вдовишка площадка, осиротяла и травмирана, застанала неподвижна в пълен шок, в този миг разбра, че светът е мрачно и трудно място и животът е по-добър за тези, които не му позволяват да ги пречупи, че за да си щастлив, е необходимо да притежаваш сила и кураж и да не позволяваш да бъдеш сплашен от нищо и никого. Тя плака, но мълчаливо. Стоя там дълго, преди сълзите да престанат да текат и дъждът да отмие солта от лицето й.

През последните двайсет и три години нищо и никой не бяха в състояние да я накарат да се разтрепери освен светкавиците — нито хора, пресекли пътя й, нито страхът от провал независимо в какво начинание. Не се боеше от опасностите, нито от рисковете, които плашеха останалите хора. Единствено мечът на бурята събуждаше ужаса й и сега, когато допи еспресото си, почувства, че е време да преодолее и тази фобия, ако иска да преживее опасността, която предвещаваше шесткракото видение.

Без да има гръмотевица, светлината в кухнята примигна отново и Спаркъл си даде сметка, че не смее да остане и за миг в непрогледна тъмнина в присъствието на неземното същество, ако токът спре. За всеки случай беше оставила фенер във всяка стая на апартамента. Взе един от шкафа до печката.

Токът не угасна, но тя реши, че въпреки светкавиците трябва да остане при Айрис, докато разбере какво се случва. При дадените обстоятелства не искаше да рискува да разстрои емоционалното момиче, като го кара да се премести от стаята си в кухнята или другаде, където прозорците не се виждат толкова добре. В непредвидена ситуация най-добрият начин да опази Айрис беше да я поддържа спокойна.