Шадоу стрийт 77 [bg]

Шесткракото чудовищно бебе й приличаше на ужасно завръщане на наркотичното въздействие, въпреки че досега не беше изживявала подобно завръщане.

Притеснена, задето остави Айрис сама, но все още разтърсена от светкавиците, седна до кухненската маса с гръб към високо разположените в нишата прозорци. Когато бурното небе проблесна, не можеше да го види до ръбовете на щорите. Щом обаче гръмотевицата разтърси нощта, осветлението в кухнята примигна и тази фалшива светкавица беше достатъчна, за да извика в съзнанието й смъртния танц на майка й.

Централна тема в съществуването на Спаркъл бяха светкавиците, както онези, раздиращи небето, така и поредица метафорични мълнии — като Тал, отравянето с мескалин и Айрис, — които внезапно променяха живота й, в повечето случаи към лошо, но понякога и за добро. Втората истинска мълния, която прогори нов път в живота й, настъпи по здрач, точно година след като татко й Мърдок загина пред погледа й.

Спаркъл обичаше татко си колкото самия живот, но любовта на майка й Уендълин към него беше по-силна от тази към живота. За една година скръбта й не премина в тъга, както се случваше обикновено с времето, а прерасна в неистова мъка и тя заживя в отчаяние, което я раздели от дъщеря й. На първата годишнина от смъртта на Мърдок, която природата реши да отбележи с нова буря, задаваща се откъм морето, Спаркъл потърси майка си за утеха, първоначално без особен успех. След като се изкачи по витата стълба на каменната кула в северозападната част на къщата, тя намери Уендълин навън под дъжда на вдовишката площадка, най-високата част от конструкцията, загледана в буреносните облаци, поглъщащи и последната дневна светлина. Майка й беше облечена в синя рокля, която татко й особено харесваше, и стоеше боса на платформата с чадър в ръка, който не я пазеше много от носения от вятъра дъжд.

Деветгодишната Спаркъл я умоляваше да се върне в къщата. Уендълин все едно не забелязваше дъщеря си, загледана в страховитите светкавици, които срещаха тъмната вода на морето е мрачното небе на хоризонта, в по-близките мълнии, връхлитащи брега и за кратко образуващи огнени вълни. Изглеждаше като изпаднала в транс от нетърпение, с лека усмивка, сякаш очакваше съпругът й да се яви във вид на ангел и да се завърне при нея от бурята.

Миг след като Спаркъл видя, че майка й не е хванала чадъра за дървената дръжка, а за металната пръчка отгоре, мълнията беше привлечена от металната втулка, премина в пръчката, оттам в ръката и в тялото на жената. Чадърът избухна в пламъци в момента, в който отхвръкна от нея, и се завъртя под дъжда; тя също се завъртя, но не падна, а беше вдигната нагоре от милион волта и понесена с отпуснати крайници в кратък танц, подобно на плашилото от „Магьосникът от Оз“. Ръцете й се вдигнаха, сякаш се протягаше в екстаз за нов залп небесен огън. Получила мощ от бурята, която я изпълни за миг, Уендълин се завъртя към парапета и се издигна над него в здрача и дъжда, мъртва, преди още да е паднала върху живия плет, който едновременно я обгърна и прониза, обърната с лице към жестокото небе.