Шадоу стрийт 77 [bg]

— Много мило от твоя страна, Бейли. Ще се възползвам. Още съм малко… разтреперана.

Щом влязоха, той я поведе плътно до себе си, не по реда който тя беше намислила, но вероятно според тактиките, на които го бяха учили в армията. Не даваше вид, че търси нещо застрашаващо, а по-скоро се държеше като добър съсед, загрижен за спокойствието й, не заради опасност, която можеше да се изправи пред нея, но въпреки това Сали долови сериозността в действията му.

Той включи не само лампите на тавана, но и всички останали и след като не откриха никого и в последната стая, Бейли я посъветва:

— Може да оставиш всичките да светят или поне повечето, докато нервите ти се отпуснат и се успокоиш. Аз бих направил точно това, съвсем естествено е.

В преддверието, щом Бейли хвана дръжката на вратата, Сали попита:

— Какво си видял?

Погледна я, сякаш се канеше да каже, че не разбира за какво говори, но внезапно изражението му се промени.

— Не същото като теб. Но нещо… странно. Още го осмислям, мъча се да го разбера. Виж, сигурна ли си, че искаш да останеш сама? Марта и Една с удоволствие биха те настанили да пренощуваш в гостната им.

— Знам, че е така. Но живея в този апартамент почти от двайсет години. Ако не се чувствам спокойна тук, няма как да съм спокойна другаде. Всичките ми неща са тук. Най-добрите ми спомени. В момента ми е нужно да почувствам, че всичко е нормално, както обикновено. Добре съм. Ще се оправя.

Той кимна.

— Добре. Но ми звънни, ако имаш нужда от нещо. Веднага ще сляза.

Едва не го помоли да поседи за малко с нея; ако останеше насаме с Бейли, вероятно щеше да й е трудно да прикрие факта, че той я привлича. Можеше да загуби желание да го крие. През всичките тези години, които бе прекарала сама, тя не беше самотна; но от време на време й се искаше да има приятна компания. Ако разкриеше интереса си, без той да откликне, тя щеше да се почувства глупава и унизена. Ако, от друга страна, отговореше на чувствата й, не беше убедена, че е в състояние да се впусне в нещо повече от добро приятелство. Преди да се омъжи за Винс, беше имала няколко невинни увлечения и след преживяното с него не можеше да прогони усещането, че физическата любов крие възможността, макар и далечна, за назряване на насилие във връзката.

Благодари на Бейли за любезното отношение, затвори вратата и заключи двете ключалки. Беше си у дома, в гнездото си, в гнездото за един, и се радваше, че е тук, където всичко беше познато и й служеше добре, където нямаше някой, който й се е врекъл и чака да наруши обета си.

Трябваше да се успокои и най-добрият начин за това беше да приготви някой хубав десерт. Отиде в кухнята, решена да направи шоколадов кейк „Батенберг“ с марципанова глазура, и тръгна към мивката да си измие ръцете.

Щом Сали се обърна към водата, беше нападната в гръб, някой сграбчи кичур от косата й и лявата й ръка и извърна с лице към нападателя й. Тя си помисли, че Винен е открил след всичките тези години. Само че беше демонът от килера: почти човешката плешива глава с кожа в цвят на олово, ужасните сиви очи с черни ириси като бездънни кладенци, по-силен от човек, но без да излъчва сексапил. Пепелявите устни, прикриващи острите сиви зъби, със съскане и бърза като на змия атака достигнаха тила й, преди да е успяла да извика.

Парализира се в мига на ухапването, по тялото й плъзна студ и загуби чувствителността на крайниците си. Лицето й внезапно изтръпна, чувстваше го, сякаш беше покрито с гипсова смъртна маска, и нямаше глас, за да изкрещи, нито дори да прошепне. Не беше загубила обонянието и слуха си, можеше да мърда очите и езика си, можеше да диша, а сърцето й биеше лудо; ако обаче съществото я пуснеше, щеше да се строполи на пода абсолютно неподвижна.

Ужасът я беше завладял до такава степен, че и без ухапването щеше да се е парализирала от него. Повечето нощи, които беше прекарала сама през последните двайсет години, бяха изпълнени със сладко и спокойно уединение. В този миг обаче Сали Холандър беше обзета от отчайващо чувство на самота заради своята увереност, че страховитата бездна, която лежи под живота, ще се разтвори всеки момент, за да погълне всички и всичко. Мигновената смърт не я плашеше толкова, колкото мисълта, че е изживяла живота си в постоянно отстъпление, живот, който щеше да се сведе до далеч по-малко, отколкото се бе надявала, който щеше да приключи без свидетел в обятията на създание, чиито очи представляваха порти към безмилостна празнота.