Шадоу стрийт 77 [bg]

Върху скрина „Бидермайер“ стоеше четирийсет и пет сантиметрова бронзова статуетка на Диана, римската богиня на луната и лова. Тежеше поне седем килограма. Спаркъл я грабна за врата и я стисна с две ръце — странна, но пък елегантна бухалка в случай на нужда.

В мига, в който се въоръжи, тя забеляза нещо озадачаващо. Промъкващото се чудовище, което изглеждаше солидно като пода, по който пълзеше, беше станало някак прозрачно, дотолкова, че се виждаше шарката на персийския килим под него.

Ако беше употребила алкохол или лекарства, щеше да си помисли, че халюцинира. Въпреки че твърде добре познаваше различните ефекти на наркотиците, беше пълен въздържател с единствена страст към кафето от всякакъв вид.

Уплахата, от която Спаркъл се почувства замаяна, бързо прерасна в ужас, толкова сковаващ, че едва се насили да продължи преследването на този пълзящ кошмар. Тя изостана няколко стъпки назад и спря, щом шестокракият урод промени посоката си при отворената врата на спалнята. Вместо да мине през прага към коридора, съществото стана още по-прозрачно, потъна в стената и изчезна.

Тя остана вцепенена за секунди, а после забърза към вратата. Уплашена, че нещото я е усетило и дебне, скрито от погледа й, Спаркъл остана в спалнята, внимателно се наведе да надникне през вратата и видя че коридорът е празен. Явно гротескният нашественик не беше минал през стената, а беше влязъл в нея.

Стената не беше толкова дебела, че да побере подобно създание. Изглежда, с влизането в стената то беше напуснало „Пендълтън“ и беше преминало в друга реалност или измерение.

Ръцете й се бяха изпотили и статуетката на Диана започна да й се изплъзва. Тя я остави на пода, избърса дланите си в панталона и хукна към стаята на Айрис, чиято врата беше отворена.

Момичето беше в леглото върху цял куп възглавници, подпрени на таблата, и четеше книга. Не реагира на появата на майка си. В голяма част от случаите зад бронята на аутизма тя не показваше, че забелязва присъствието на околните с повече от бегъл поглед.

Спаркъл се разходи из стаята, надникна в банята в очакване да зърне тромавото чудовище, излязло от картина на Бош или от разказ на Лъвкрафт. Всичко беше нормално.

Не искаше да остави дъщеря си сама, затова седна на ръба на едно кресло и зачака пулсът й да се успокои. Айрис обаче беше дръпнала завесите, които майка й спусна по-рано, и при силния блясък на светкавиците, разсекли небето, Спаркъл скочи и излезе от стаята.

Искаше да се върне в дрешника без прозорци. След видяното обаче голямата спалня й се струваше като територия на извънземни, където очакването на следващото посещение щеше да я изнерви още повече от бурята. Освен това искаше да бъде близо до Айрис, за да чуе, ако я повика.