Дяволът не обича да чака [bg]

— Зохре с удоволствие идва с нас, Джеймс — обяви той. — Казах й, че ще я върнем след два часа.

— Зохре?

— Хубаво име, нали? Означава „Венера“.

— Богинята на любовта?

— Не, предполагам, че планетата. Но човек никога не знае откъде ще му излезе късметът. Да вървим.

Намериха Фаршад, застанал на входа — тъкмо привършваше порция кебап с ориз, която му бяха донесли отвътре. Като ги видя, той веднага остави чинията и изтича да отвори задната врата на Зохре.

Щом Фаршад запали двигателя, Зохре му каза нещо на фарси. Той се позасмя и включи на първа.

— Каза му къде да ни закара — обясни Дариус. — Някакво специално място, което знаела. Току-що открито. Нещо като кръстопът на Изтока и Запада, доколкото усещам.

— В Новия град ли е?

— Не, разбира се. Може да е в Южен Техеран, но е заведение с класа, гарантирам. Съществува съвсем отскоро и предлага всякакви изненади. Явно зад него стоят големи западни пари.

Още докато тръгваха, Бонд забеляза как зад тях се включиха фаровете на черния олдсмобил. Той посочи назад с палец и Дариус кимна.

Фаршад караше бясно по тесните улички с два реда дървета. В тази част на града се виждаха по-малко коли, а освен това наближаваше полунощ и пътищата бяха пусти.

— Дръж се, Джеймс! — каза Дариус, после извика нещо на Фаршад, който завъртя рязко волана и сви в първата пряка. Предната броня на големия мерцедес помете кофа за боклук и я запрати да се търкаля с трясък по паважа. Фаршад настъпи газта, профуча слепешката през следващото кръстовище, с неистов писък на гуми зави в някаква неосветена уличка и след още три подобни завоя излезе на широк булевард, където отне газта и се облегна назад със зловещ смях.

— Благодаря, Фаршад — каза сухо Дариус на английски и хвана Зохре за ръката, за да я успокои, но тя изобщо не изглеждаше уплашена. След видяното по улиците на Техеран Бонд си помисли, че за момиче като нея такова шофиране си е съвсем в реда на нещата.

Най-после спряха пред някаква подобна на промишлен склад сграда, на няколко метра от тротоара, в неголям двор, заграден с висока мрежа. Нямаше никакви отличителни знаци и неонови надписи. На Бонд сградата му напомни на някои особено неприятни местенца, които бе виждал в гетата на Лос Анджелис.

— Това е клуб „Рай“ — каза Дариус.

Името предизвика у Бонд единствено смътен спомен за юношески вълнения от тайно прескачане до някое заведение с игрални автомати. Преминаха покрай горилата на входа, в чиято лапа Дариус тикна няколко банкноти, после по дълъг коридор с голи бетонни стени стигнаха до масивна двойна дървена врата, обкована с големи метални гвоздеи. Посрещна ги млада жена с традиционна носия, която натисна с крак някакъв педал. Вратите се разтвориха безшумно и пропуснаха тримата да влязат в гигантско помещение с размерите на летищен хангар. На отсрещната стена имаше истински водопад — струи вода се стичаха по стена от червеникави камъни в басейн с тюркоазено дъно, в който плуваха дузина голи жени. Над басейна имаше нещо като градинка, където гостите на заведението бяха насядали в полукръг на дивани, шезлонги или направо налягали върху изкуствената трева, а благопристойно облечени келнерки им поднасяха питиета и тави с баклава и локум. В единия край на огромното пространство имаше издигнат подиум, върху който под звуците на западна поп музика танцуваха двойки, докато в „градинката“ се слушаше единствено персийска музика, свирена от квартет изпълнители на традиционни струнни инструменти.