И за Америка като за Америка

— Аз съм шофьор на автобус от фирмата «Хертц» — казва. — Мога ли да ви помогна нещо…

Ще си умре американецът да ти помага, види ли те нещо да се умислиш…

Щом си с автобусче, може, викам си, не, ами и оттатък…

— Към хотел «Холидей» отивате ли? — питам…

— Разбира се, господине. Това ли е багажът ви…

— Това е — казвам и поемам в едната ръка двата куфара, в другата още два… Момичето ме изпревари… Ама мадамка… Тая две нощи да я изтървеш в леглото си, на костилка ще те намерят… Грабна куфарите, докато я видя, метна ги в багажника на автобусчето си. Понечих да й помогна с другите, дръпна ми ги от ръцете, натовари и тях — аз едва ги вдигам, тя ги мята, като че ли са пухени възглавници. Гледах я отподир и като сваляше багажа. Хич и не й минаваше през ум да се прави на мадама. Защото тя беше на работа, а в Америка на работа ли си… Да имаше, да имаше, двайсет и две-три годинки, с тяло на баскетболистка, силно и гъвкаво. Море, пак си мисля — на това маце приятелче да си му, другарче, ако някъде те погнат да те бият — да те опази, ама съпруг… А иначе гадже, както обичат да казват тарикатите, и хартисва…

Дотук добре върви работата. Ами тия вътре в автобусчето като ме емнат — къде съм се шматкал досега, а те стоят и ме чакат… Представяте ли си в България, ако трябва посред нощ толкова време да дремещ в един рейс и да изчакваш някой си хапльо, на когото му закъснял самолетът. Тежко и горко и на майка му и на шофьорката…

Влизам, готов за кръгова отбрана. Вътре топло, но не е лисичарник от цигари. Даже въздухът е прекалено чист. И което ме стъписва, че чак се повалям на седалката: чакащите — всеки както намери за добре — един с думи, друг с глава, трети е вдигане на ръка, ми казват своето: «Гуд морнинг…» И веднага ме подеха — тежко ли е било пътуването, страшна ли е била бурята… ами откъде е господинът, от коя страна идва. Че като последваха ония — «О’кей», «О’кей», «вери гуд», когато казах колко отдалече, чак от българските социалистически земи, ида…

Зад гърба ми в тъмното някой ме потупа по рамото…

— О’кей, бългериен, аз имам приятел от България…

Не знаят къде е България, а? Ето го човека. И България знае, и приятел си има… Че като ми додража… Ако имаше как, в тъмното бих се обърнал да му отправя една топла социалистическа благодарност. Или пък, да речем, да напиша едно писмо до колектива, в който работи този образован и честен труженик на Америка.

Докато възприемах първите си впечатления от това среднощно запознанство с Чикаго, той разказваше на всички своята история с приятеля си българин…

А аз гледах навън, бързах да попия всяка гледка на този замръзнал във февруарски студове град, защото това беше градът на Алеко. Всеки момент очаквах да зърна тежките пушеци, да ме ударят в носа гадните миризми на издигащите се в небето кланици, където изгарят кръвта, костите и рогата на заклания добитък. Да видя озлобени, мрачни като славата на този град хора… Все ми се привиждаше, че гангстерите хей сега ще излязат от потайностите на нощта, ще пресекат пътя на рейсчето, един ще свие мадамката, другите ще извадят тежките си колтове и ще кажат: «Горе ръцете!» Беше нощ, беше ледено и снежно, къщите и сградите, край които минавахме, изглеждаха зловещи. И аз се навеждах в поклон, макар че това беше един треперещ поклон, пред вярното описание на Чикаго от миналия век… Ето там виждам дъсчена барака, това са жилищата на бедни хора, по-нататък тъмна постройка. Ако има в нея хора, навярно са толкова бедни, че нямат пари и една лампа да оставят да им свети. По едно време съвсем нагазихме в тъмнина, ето сега, викам си, ако има да става нещо, ще стане… На гангстерския свят сега му е времето… Кой знае в какви бардаци са пили, сега ще излязат да направят някое алайче, ние сме им добре дошли… Стискам по-здраво куфарчето си, препотява се ръката ми, чак изтръпва, оглеждам крадешком съседката до мене, онзи зад мен отворил една уста и разправя ли, разправя, другите от време на време се смеят… Този смях взе малко нещо да ме успокоява. Тях щом не ги е страх, аз защо пък тъй съм се уплашил…