И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Ето я историята, която този млад човек зад мен разказваше. Тя недотам величае българското полово и национално достойнство, ама не е пък и чак такава орезилителна, че човек да я прикрива. Лежал човекът преди години в канадски затвор. Бил учител в Канада, но не си уредил престоя… Спипали го, една годинка му хързулнали. Ала, не щеш ли, един ден в затвора докарали нашето момче, моряче от Варненските морски сили… То пък, докато товарели и разтоварвали кораба, си хванало една мадамка — канадска девойка от френски произход. И мадамката му се усладила, и водката, която девойката държала в бащините изби, и месата, и всичко, което в тази част на света има в изобилие, че нашето момче решило да се жени. Корабът тръгнал, заминал, то останало. Радвало се дип добре на водката и на момичето, един господ знае от кое му е било по-хубаво, докато го спипала полицията и му лизнала една годинка. Момичето идвало всеки ден да го вижда, годеник е това — родината си е жертвал за нея. А наоколо бели и дебели канадски снегове…
— Играехме пинг-понг с него — казва американецът. — Гледам го, по едно време взе да се умисля. Момичето зачести да идва по два пъти на ден, морякът не става по-весел. И един ден ми призна:
— Много е хубаво — вика — тук. Магазините препълнени, каквото ти потрябва — има го. И момичето ми е добро, ама на мен ми е много студено. Ние, българите, сме слънчев народ — не сме за тия студове. Щом ме пуснат, ще се върна в своята слънчева Варна… — Иначе този българин беше доста симпатичен — заключи съседът ми и ми удари още една длан по рамото…
Не знаех дали да се смея, дали да кажа нещо осъдително, дали да гледам тъпо отпреде си…
Скоро стигнахме. В разринатия сняг между високите билдинги на Чикаго рейсчето се провря и спря пред един силно осветен вход. Това беше хотел…
Момичето и сега скочи чевръсто. Пак така чевръсто пое и куфарите, постави ги на входа, хлопна вратата на багажното отделение и ми каза своето: «О’кей…»
Учителят слезе от рейсчето, разпери длан срещу мене, направих същото и аз, дланите ни се удариха във въздуха, както съм виждал да правят във филмите златотърсачите на Джек Лондон, тупна ме отново по рамото и ми пожела, хубави дни в Америка…
Ставаше дума за това, че американският обслужващ персонал истински обслужва… Никъде не видях — било в такси, било в хотел, било в рейс, било във влак, — пътникът сам да мъкне багажа си, да го товари и разтоварва, а шофьорът в това време да си мечтае или да си намира, работа около кормилото. С това глезене на човека до такава степен свикнах, че когато отпосле трябваше да си товаря багажа сам в Париж на едно подобно автобусче, а шофьорът си приказваше най-забавно с една приятна госпожица, усетих дълбоко и стъписващо разликата между Европа и Америка…
В тая страна не видях хора, които да се блъскат, да се пререждат, ако, недай боже, някъде за нещо й за минутка се образува опашка. Дори на самолета като се качват — стюардесата кани най-напред възрастните и болните, ако има такива, после майките с децата, после — отзад напред, по реда на местата — пътниците. Най-после влиза първа класа. Ако, недай боже, някой някого пререди, някой някого бутне или с нещо притесни, то следват такива извинения, такива съжаления, че да ти се поиска отново да те бутнат… Никога през моите дълги пътувания, не видях хора бързащи, а още по-малко — изнервени. Как си правят сметката, как си гласят работите, че на всичко отгоре пък и да не изглеждат като хора, които имат страх от нещо или за нещо — това си остана голямата тайна за мен. Спокойствие, сигурност, ред, уважение, към човека… Това ли е наистина Америка, лудата, пияната, дрогираната, човеконенавистната, капиталистическата Америка?…