Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Две години прекарах в български плен. Но там мислех само как да оцелея. Да изкарам деня и да дойде нов Ден. Тук, в кошарата край морето, трябваше да мисля как Да спася книгата.
А хората?
Щом разбрах, че Лада трябва да слезе от задоблачните висини на своята девственост и да се превърне в обикновена жена, която ще познае мъжки ласки, изведнъж я загледах с други очи. Не я събличах в мислите си — не посмях, но виждах очите й да светят от любов и устните й да се разтварят от копнеж. Събуждането на Лада щеше да е като идването на пролетта — слънцето щеше да огрее далечните, белите, прозрачни планини, ледът щеше да заблести и да се разтопи, щяха да потекат потоци, да цъфнат цветя, да запеят птици.
И аз я следях с поглед как ходи, как се навежда, как избърсва с кърпа челата на клетниците, как заспива като дете — с чисто и безметежно лице. Страданията я караха да плаче, но тихо и кротко, състраданието не разкривяваше лицето й. Изглеждаше безплътна, същество от друг свят. Пиратите не я докосваха. Мислех си, че техният главатар я пази за някой свой покровител сарацин, може би за самия султан. Мечтаех да избягам с нея.
3.
Неочаквано повярвах, че чудото може да се случи. Пазачите ни останаха само неколцина, другите тръгнаха нанякъде. По земя, не чух кораба да отплава. Дали не можехме да се справим с останалите пирати?
През нощта отидох при богомилите. Налягалите клетници стенеха в съня си. Старата жена — как да я нарека, наставница, старейшина — не спеше. Тя лежеше по гръб, светлината на звездите блещукаше в отворените й очи. Не се удиви, че идвам, не обърна поглед към мене, когато легнах до нея върху топлата земя. Казах й:
— Аз нося Тайната книга на Йоан. Дедецът ми я даде.
Тя изстена с такава болка, сякаш се прощаваше с живота си. Извърна се и застана на лакът, тъмното й лице надвесено над мене. Върху челото ми капеха сълзи и ме горяха — както капките восък от свещта на слепеца, в оная нощ, когато взех рогатината. Не виждах очите и сълзите й, но капките блясваха, когато излезеха от сянката на лицето й. Попита ме:
— Къде е? Казах й:
— Пленена е. Горе, в шатрата на пирата. Тя каза:
— Що искаш? Казах й:
— Можем да избием палачите си. Ако твоите хора ми помогнат.
Тя отново легна на гръб, загледана в звездите. Не виждах очите й. Тънка нишка сребърна светлина очертаваше сухото й лице на мумия, рядката бяла коса, беззъбата уста. Казах й:
— Накарай хората си да се бият. За книгата. Тя мълчеше. Казах й:
— Ти можеш. Търговците на роби те пазеха, защото ти — никому ненужната старица — водиш робите. Ти можеш.
Тя мълчеше. Казах й:
— Ти служеше на палачите си. Без тебе мнозина щяха да се бранят, други щяха да побягнат.
Тя проговори и ми каза:
— Служех на учението. Казах й:
— Като помагаше на палачите да опазят робите си.
Тя каза:
— Ти знаеш ли, че и на най-самотните острови в морето растат и цъфтят дървета? Помислял ли си кой ги е занесъл? Ще кажеш — вълните и вятърът. Занесли са ги птиците. Те кълват семената и мислят, че са ги изяли. После кацат на пустия остров и семената излизат от тях. И на острова израства дърво.
Смаях се. Неволно изрекох:
— Господи!
Старицата каза:
— Първите християни са били роби. После са зарази-ли господарите си. Казах й:
— Не е човешко. Тя ми каза:
— Ти мислиш човека за животно.
Сега аз замълчах. Тя проговори, като гледаше звездите. Каза ми:
— Лесно ли е да кажеш на хора, на които само си повтарял „Не се съпротивлявай на злото… Не се противи на злото“ — лесно ли е за кажеш „Убивай“!
Казах й:
— Без словото на учителя Йоан нямаше да има учение.
Тя мълчеше. И аз легнах по гръб — лежах на един хълбок с лице към нея. Сега се загледах в звездите. Те избледняваха — не се съмваше, изгряваше луната.
Старицата каза:
— Чакам знака ти. Прати Лада.
Върнах се пълзешком като гъсеница. Мислех си, че сега ще разчупя черупката на своята какавида, че духът ми ще излети като пеперуда. Анри и Боян щяха да се бият като един човек — и двамата бяха бойци, и двамата искаха да спасят книгата. А Лада? Да, албигоецът искаше да спаси богомилката, но виждаше ли той жената Лада? Не знаех нищо за Боян, трябваше да гадая.
И Лада не спеше, и тя гледаше бледите звезди. Легнах до нея, тя обърна лице към мен. Дъхът й ме обгори. Казах й: