Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Станислав му даде двайсет и пет рубли, настигна Софя със сандвичите, прегърна я за секунда — искаше някак да изрази… да й предаде… а-а, нищо не се получи… „Как си, момиче?“ — „Добре.“ — „Наистина ли?“ — „Да, ей Богу, добре съм.“ За какво можеха да говорят? И защо? Остави я да домакинства, седна до Владлен, взе една цигара и я запали. Чувстваше се излишен, но това не го огорчаваше, а го ядосваше. Повечето от присъстващите не му бяха симпатични. Слушаше ги с половин ухо и се дразнеше, защото говореха тъпи и банални неща за бездарността, неопитността и слепотата на служителите от КГБ, нервни глупости и язвителни нервности. Вероятно така разсъждаваха мишките в дупката за тъпотията на домашната котка, току-що схрускала мадам Мишколда Двайсет и втора… Искаше му се да се намеси и да ги попита: „Ако са толкова глупави и бездарни, защо те ловят вас, а не вие тях?“ Впрочем прекрасно разбираше, че въпросът му ще прозвучи нервно и глупаво, каквито бяха техните разсъждения, пък и нямаше намерение да защитава господин Котарака. Самият той бе мишок — това чувство убиваше в него всичко естествено и го превръщаше в нервно захилено, дребнаво, язвително и потриващо ръце същество.
Чувстваше се отвратително заради факта, че подсъзнателно през цялото време си повтаряше гадна мисъл по адрес на Семьон: „Намери си майстора! Дрънкало озъбено — сто пъти ти се каза: не дрънкай, ще те приберат.“
Беше му гадно, че той, както и всички останали тук, се чувстваше малко нещо герой: ето какъв съм — не се уплаших, не трепнах, веднага дойдох без колебание, изпълних дълга си на порядъчен човек… без да се съобразявам с нищо… а нали можех и да си трая…
Беше му противно, защото откак седна зад волана и запали запорожеца, не го напускаше мисълта, че непрекъснато е под наблюдение. Каква беше тази бяла жигула зад храстите? Там по-рано никога не са паркирали коли…
Седеше и пиеше чая, който му поднесе най-малката дъщеря.
Хората около него оживено обсъждаха до кого да пишат жалба, какво писмо да съчинят и на кого да го дадат за подпис, къде и как да открият чужди кореспонденти, които вечно стърчат в Москва, а в Питер ги няма никакви… Беше му противно да ги слуша, но особено отблъскващ беше един непознат — дебеличък, младеещ старец, плешив, румен, непоносимо амбициозен и авторитетен. Надвиквайки всички, той разсъждаваше относно подбора на кадрите в органите — „там отиват най-глупавите, най-безнадеждните и най-верноподаническите — какво да очакваш от такива хора? Това е казарма със своя дисциплина, подчинение, безпрекословна изпълнителност, никаква инициатива!“ — „Така е — възразяваха му другите, — но това е машина. Каквито и да са другите, те представляват единен, добре смазан механизъм.“ — „Не може машина, сглобена от дефектни части, да работи добре!“ Станислав не издържа.
— Грешите! — каза той високо; прекалено високо, защото всички веднага млъкнаха и се вторачиха разтревожени в него. — Грешите — повтори той по-тихо. — Четете фон Нойман30. Как се създава надеждна машина от калпави части…
— Предполагате, че те там — дебеличкият направи неопределен жест — четат фон Нойман?
— Нямам представа — каза Станислав и стана. — Но аз го чета. И никога не разчитам на това, че противникът ще направи най-глупавия ход. Напротив, смятам, че ще направи най-умния…
— Нали не искате да спорите…
— Не искам — рече Станислав с наслада. — Утре ще ставам в шест — излъга той. — Софя, миличка, извинявай, но ще тръгвам… Ако имаш нужда от нещо, ще се обадиш, нали?
Зад храстите продължаваше да стои бялата жигула и вътре светеха червени огънчета на цигари. Тези дори не се криеха. И за какво? Всичко е ясно.
Внезапно го обхвана сляпа ярост. С дървена походка се приближи до колата, прекалено силно тропна по стъклото и каза със свито гърло: „Ще ми дадете ли огънче, моля?“
Дадоха му с готовност. Зад волана седеше младеж с разкошен кок на темето. Леко се стресна от неочакваната му атака. В него се гушеше позната девойка — дъщерята на Зоя Иванова от третия етаж. „Пардон“ каза им Станислав, който дори не запали, а побърза да отиде при запорожеца си. Нерви, мислеше си, докато въртеше стартера. Страхуваме се — там е работата. Страхуваме се! Без вина, при това. Уж настъпиха други времена. А страхът си остава в нас като трън. Като хромозомна болест. Като наследствен сифилис. И нищо не можем да направим. А може би и не трябва? Ако се замислиш, ще откриеш, че този страх е спасителен. Помага ни да не правим простотии… Глупости! Изобщо не помага — шлифова в тебе роба, ето цялата полза от него. Не ти имаш полза от него, а ТЕ… Караше колата по влажните, лошо осветени улици и мислеше колко хубаво би било да отиде сега в командировка в Тмутаракан и да остане там, докато отмине смутното време.
30
Джон фон Нойман (28.12.1903 — 08.12.1957) — американски математик от унгарски произход. — Бел.прев.