Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Отец Хафър го прекъсна:
— По-добре да не ти казва нищо. Не се обременявай с излишна информация.
— Да, разбирам.
— Но — отец Хафър се обърна към Дру, — вероятно можеш да свалиш вече тези дрехи.
Те останаха за миг неподвижни, с впити един в друг очи.
ЧАСТ ТРЕТА
Настойникът
— Не! Не! Всички ли? — гласът на отец Хафър сякаш се скъса. Дру седеше срещу него мълчаливо. Изглежда му повярва, но умът му все още се бореше с мисълта, че е възможно това да не е истина. Първо бе се усъмнил в здравия разсъдък на Дру, а сега искаше да запази своя собствен, като продължаваше да задава един и същи въпрос: — И никой ли, Господи помилуй, не остана жив?
— Не успях да проверя всички килии. Нямах време. Самият аз бях в опасност. Но тези, в които погледнах… и в кухнята, където намерих двамата убити… Вижте, първо камбаната не би. А сетне заби, но много по-късно от друг път. Ето защо мисля, че всички са мъртви.
— Не съм сигурен…
— Навиците. Ако някой монах бе оживял, той не би могъл да знае, че другите са мъртви. Когато е чул звъна на камбаната за вечерня, автоматически щеше да отиде в параклиса.
— И? — Отец Хафър сякаш искаше да каже „да изчезне“.
— Щеше да бъде екзекутиран. Но аз не чух никакви изстрели. Може да са стреляли със заглушител. Или да са използвали „гарота“.
Отецът го погледна, сякаш думата „гарота“ бе на някакъв неразбираем език. Лицето му се изкриви. Той се наведе напред на стола, скри лице в ръце и изохка:
— Господи, спаси душите им!
Бяха в един апартамент на петнадесетия етаж на сграда от хром и стъкло. Отец Хафър паркира автомобила си в подземния гараж и се качиха с асансьора до жилището.
След като отец Хафър заключи вратата и светна лампите, Дру се огледа изненадан. Апартаментът бе приятно обзаведен, но изглеждаше някак безличен — приличаше на луксозна хотелска стая.
— Какво е това място? Сигурен ли сте, че…
— Сигурен е дума, която използваш много често. Няма от какво да се притесняваш. Никой, или много малко хора знаят за това място.
— Защо? — Апартаментът кой знае защо нервираше Дру. Изглеждаше необитаем. — За какво се използва?
Отец Хафър не бързаше да отговори.
— За дискретни разговори. Моите задължения като психиатър не се ограничават да давам съвети само на картузианците. Често пъти ме викат да помогна на свещеници, които имат, да ги наречем, специални проблеми. Криза на вярата, например. Плътско привличане от някоя млада жена в църковния хор. Пристрастие към алкохола, наркотици или пък мъже. Надявам се, че не казвам нищо, което може да те шокира.
— Изкушението е ключът към човешката природа. В моя предишен живот имах достатъчно доказателства, че всеки индивид има слабости. Само трябваше да се огледам по-внимателно, за да ги открия. Ако хората не бяха грешни, разузнавателните мрежи нямаше да могат да действат.
Отец Хафър поклати тъжно глава.
— Страхът от скандал. В това отношение нашите светове не са много далеч един от друг. Свещеник, който влиза в морален конфликт със себе си и със свещените клетви, понякога е толкова нещастен, че…
— …може да загуби разсъдъка си?
— Предпочитам да кажа да получи нервна криза. Или пък пие толкова много, че излага на опасност репутацията на Църквата.
— И вие използвате това място, за да ги успокоявате и да ги поощрявате?
— Да, за отдих и съвет. Или в случай на непредвидени обстоятелства, на някаква опасност, тук е като временен манастир, докато се направи всичко необходимо, за да ги преместим. Освен това разделението между Църквата и Държавата не винаги е толкова ясно, както изисква конституцията. Политици, предлагащи помощ на Църквата в замяна на гласовете на католиците, често предпочитат да се срещат тук, вместо да ги виждат в резиденцията на архиепископа или кардинала.
— С други думи, тайно и сигурно място за свещеници — каза намръщено Дру. — Не отче, световете ни по нищо не се различават.
„Господи, спаси душите им“.
Дру не беше сигурен кои души има пред вид отец Хафър — тези на убитите монаси или на мъжете, които ги бяха убили.
Молитвата бе последвана от кашлица. Дру го загледа безпомощно. Отец Хафър беше много болен и той видя това дори от покрива на онази сграда. Сега, отблизо, изглеждаше още по-зле. Кожата му, която винаги е била сива, още повече беше потъмняла, и напомняше на Дру за натравяне с олово.
Или друго натравяне. Химиотерапия. Беше опъната на скулите и брадичката и подчертаваше лицевите му кости. А в същото време изглеждаше като несвързана с тях, сякаш можеше да бъде отделена. Очите му бяха изпъкнали. Косата му — някога прошарена — сега бе чисто бяла. Тънка, чуплива и оредяла.