Братството на камъка

Свещеникът умираше.

„Манипулации“ — спомни си Дру крехкия глас по телефона. — „Може да не е в състояние да ви види след това“.

Химиотерапия. Облъчване с радиоизотопи. Отец Хафър умираше от рак. Затрудненото му дишане, хрипящия говор — какви по-явни доказателства! Имаше рак на гърлото, или по-вероятно на дробовете. И с тъга Дру си спомни цигарите, които палеше една след друга преди шест години по време на интервюто. Свещеникът се изкашля мъчително още веднъж. Избърса с кърпичка устата си и тръгна бавно и с мъка към парка. Дру се концентрира върху третата пейка в алеята, покрай която трябваше да мине свещеникът.

Първата. Втората. Отец Хафър стигна третата. Една сянка изникна от храстите и се хвърли към него.

Сега, помисли си Дру. Ако беше под наблюдение — сега. Вместо да следи дребната фигура, която сякаш нападаше свещеника, Дру насочи цялото си внимание към съседните улици.

Нищо не се случи. Нямаше изстрели, нито сирени, нито неочаквана поява на мъже с пушки. Нощта си оставаше спокойна и с изключение на приглушения шум от профучаващи наблизо автомобили, тиха.

Дру отново насочи вниманието си към третата пейка. Инструкциите му към нападателя бяха съвсем конкретни — близо до мястото на инсценираното нападение трябваше да има улична лампа, за да може безпрепятствено да наблюдава какво става. Ако свещеникът имаше микрофон или радиостанция, скрита под дрехите, неочакваната поява на сянката щеше да го накара да се издаде. А фигурата трябваше да предупреди Дру, като вдигне дясната си ръка.

Беше му нужен човек, който стриктно да изпълни инструкциите му, затова Дру бе потърсил следобед някое младо момче, което да е наркоман отскоро. Беше му дал малко хероин с обещанието за повече, след като свърши работата. Прекара част от следобеда да търси наркотика от някой второразреден продавач. Дозата бе достатъчна, за да накара наркоманчето веднага да се съгласи, но беше малка, за да го упои. Дру гледаше как тъмният силует настигна свещеника, бутна го леко и мушна в ръката му бележка. След това се хвърли встрани в тъмното пространство между двете лампи и хукна към края на парка, както го бе инструктирал Дру. Така, така, помисли си Дру. Е, не беше лошо. Не беше и съвсем подло. Дру беше доволен не само от изпълнението на наркоманчето, но и от факта, че никой не се бе опитал да го убие. То не трябваше да умира.

Заключение: Ако убийците бяха там, значи са видели, че нападателят не е Дру, а куриер. Ще разделят вниманието си между него и отеца, с надеждата, че куриерът ще ги отведе до Дру или поне ще им каже какво пише в бележката. Куриерът наистина щеше да ги отведе до една алея три преки по-надолу, където Дру му обеща, че ще остави другата част от хероина в торбичка.

Той остави торбичката на перваза на един прозорец и сега, като видя как наркоманчето го грабна и изчезна, започна да вярва, че нито полицията, нито убийците преследват отец Хафър. Но все още не бе напълно сигурен. Беше планирал още една клопка. Бележката, която сега държеше в ръка отец Хафър.

Дру отново загледа алеята. Отецът стоеше до третата пейка, притиснал едната си ръка към гърдите, за да контролира сякаш биенето на сърцето си. Беше се възстановил от шока на нападението и гледаше удивено бележката в другата си ръка, но преди да я прочете, изпадна в следващия си пристъп на кашлица. Извади кърпичката и я притисна до устата си.

Господи, смили се, помисли си Дру.

Свещеникът отиде до лампата и се опита да прочете бележката на светлината й. Дру знаеше какво ще види.