Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Дру изчака още двадесет секунди и понеже не видя нищо необикновено или тревожно, се убеди окончателно, че нито полицията, нито убийците са тук.
Все пак от този покрив не виждаше улицата, в която влезе отецът. Макар че бързаше да слезе и да надникне зад ъгъла, не знаеше дали улицата е безопасна. Щеше да бъде рисковано да пресрещне там свещеника.
Имаше и друго решение. Щом той не можеше да срещне свещеника, то свещеникът щеше да го срещне.
От тъмнината на храстите зад църквата Дру се взираше през улицата към енорията. Светлината от вътрешността на църквата хвърляше отблясъци през матовите стъкла, по които бяха изрисувани кръстове. Макар че прозорците бяха затворени, Дру дочуваше думите на вечерната молитва, изричани от свещеника: „Агнецът божи, който взе върху себе всички грехове на света, от милост към нас. Агнецът божи…“
Паството се присъедини към него: „Прости ни, Господи…“
Бележката на Дру упътваше отец Хафър да се върне по същия път. Но Дру използва друг, по-пряк, за да пристигне по-бързо. Искаше да огледа от всички страни енорията, за да види дали сградата не се наблюдава. Последна предпазна мярка. Ако убийците все пак следят отец Хафър, един от тях може би е останал за по-голяма сигурност. Само ако се убедеше напълно, че никой не наблюдава енорията, щеше да предприеме последната стъпка от своя план.
Но след шестте години в манастира беше забравил, че през седемдесетте години Църквата бе облекчила своите правила за обикновените вярващищи. Католиците можеха да не присъстват на неделната литургия — тя можеше да бъде заменена от съботна вечерна литургия.
А днес бе събота вечер. По улицата, която водеше към църквата, имаше паркирани много коли. В някои от тях имаше шофьори, чакащи да вземат богомолците, когато свърши литургията. Дру се почувства несигурен поради многото възможни опасности. В колата пред него светна клечка кибрит, някой запали цигара. Нима професионалистът би се издал по такъв начин? Вероятно — ако искаше отстрани да изглежда като обикновен шофьор, очакващ своите пътници.
А жената на стълбите на църквата? Тя държеше едно детенце с розова плетена шапка и одеало и го потупваше по гърба. Дали беше напуснала литургията, защото детето е започнало да плаче и да притеснява богомолците. Може би сега очакваше съпруга си? А защо детето не плачеше вече? Освен това навън беше студено, а тя продължаваше да стои пред църквата, вместо да влезе в преддверието, където и тя, и детето ще бъдат на топло!
Имаше прекалено много неща, които го тревожеха.
А знаеше, че когато литургията свърши, подозренията му ще се увеличат. В тълпата от излизащи богомолци никога нямаше да може да разбере дали районът е под наблюдение. Планът му предвиждаше да достигне енорията преди завръщането на отец Хафър. А той щеше да се върне всеки момент. Само че Дру не можеше да рискува да пресече улицата.
А защо не? Какво по-добро прикритие — досети се изведнъж той. Макар че проваляше плановете му, литургията бе добре дошла. Той се обърна и се промъкна между храстите към страничната врата на църквата. Тя бе на около тридесет крачки от него. Натисна желязната дръжка. Вратата се опъна за миг. Сърцето му подскочи, защото реши, че е заключена. Натисна по-силно и тя се отвори със скърцане.
Раменете му несъзнателно потръпнаха, когато се озова вътре. Той огледа бетонния под, стените, боядисани в бяло. Отляво седем стъпала водеха към друга врата, зад която беше главната част на църквата. Точно пред него стъпала водеха надолу към сутерена. А отдясно други стъпала водеха към още една врата.
Той изкачи стълбите вдясно и внимателно бутна вратата. Тя не беше заключена. Той и не очакваше да бъде. Свещеникът, който преди известно време е минал оттук, за да се подготви за литургията, едва ли е очаквал някой да влезе, докато той и другите свещеници извършват богослужението. Въпреки това Дру трябваше да бъде съвсем тих.
Зад него шумът на много стъпки му подсказа, че богомолците са се упътили към олтара, за да получат нафора. Изведнъж дочу няколко приглушени акорда от китара и едно сопрано запя песента на Джон Ленън и Йоко Оно „Дайте шанс на мира“, като вместо думата „мир“ пееше „Бог“. Като си спомни химните, които той и монасите пееха на литургия, Дру се намръщи. Но поне богомолците бяха заети, въпреки че някои по-нетърпеливи напускаха преди края. Всеки момент някой можеше да излезе през тази врата и да го види. Трябваше да побърза.