Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Тялото му също бе започнало някак си да се смалява — черният му костюм висеше, сякаш бе взет назаем от много по-едър мъж. Дру направи сравнение със собствените си провлечени джинси, риза и яке, които също му бяха големи. Но имаше разлика. Слабото, гъвкаво тяло на Дру излъчваше здраве и жизненост, докато сухото тяло на отеца сякаш поглъщаше светлината — като някаква черна дупка.
Дупка на смъртта.
— Гарота — Отец Хафър мъчително преглътна. — Но не си сигурен. Доколкото разбрах, само двама братя са били застреляни в кухнята. Не си видял никакви доказателства за удушаване.
— Точно така. Освен кухненския персонал, всички останали, които видях, бяха отровени.
— Тогава бог им е помогнал. Може би не са страдали.
— О да. Даже не са разбрали какво е станало.
— Но как може да бъдеш сигурен?
— Заради мишката.
Свещеникът го погледна с неразбиране.
— За това още не съм ви разказал — Дру въздъхна и показа пластмасовото пликче с телцето на Малкия Стюарт. — Отровата го уби моментално. Ако не бях му дал парченце хляб и не бях се помолил в това време, сега и аз щях да съм мъртъв.
Отецът реагира с отвращение и ужас:
— И ти си носил това нещо през цялото време с теб?
— Трябваше.
— Но защо?
— Когато слязох от тавана, не знаех дали телата не са вдигнати. По-късно видях, че все още бяха в килиите си. Но ако след моето бягство ония са се върнали и са се отървали от тях! Трябваше да взема мишката, за да открия каква отрова са използвали. Някои специалисти си имат запазени марки. Направо се гордеят с определени видове отрови. Надявам се, че аутопсията ще ми каже…
— Специалисти ли? Какви запазени марки? Аутопсия на мишка? И затова я носиш в джоба си? Сбъркал съм. Господи, смили се не над техните, а над нашите души! — Отец Хафър спря намръщено. — Казваш, че манастирът е бил нападнат преди четири дни.
— Точно така.
— А ти си избягал преди два.
— Да.
— И вместо да отидеш направо в полицията си загубил толкова време, за да дойдеш при мен.
— Не можех да поема риска да ме приберат в затвора. Мишената бях аз.
— В името на бога, защо не им телефонира поне? Сега ще им бъде много по-трудно да проведат разследване.
— Има още една причина, поради която не им позвъних. Не можех.
— Защо?
— Аз нямам право да направя този избор. Църковните власти трябваше първи да научат. Те трябва да решат какво да правят.
— Да решат ли? Ти наистина ли си мислиш, че имат избор и няма да се обадят в полицията?
— Вероятно ще се обадят, но не веднага.
— Не те разбирам.
— Спомнете си кой съм. Кой бях. Къде бях.
Когато това достигна до съзнанието му, отец Хафър изстена.
— Как бих желал никога да не бе влизал в кабинета ми! Ти каза, че нашите светове не се различават много, нали? Точно така ще го изтълкуват и враговете на църквата. Заради теб. И заради мен. Заради моята наивност да повярвам, че наистина търсиш изкупление за ужасните си грехове.
— Но това е вярно!
Отец Хафър заби нокти в дланта си.
— Защото аз препоръчах на картузианците да те приемат. Защото твоите престъпления те преследват и тези невинни, свети монаси са пострадали вместо теб — той се закашля. — Аз накърних репутацията не само на картузианския орден, но и на светата майка Църква. Отсега мога да видя огромните заглавия. „Католическата църква — убежище за убийци“, „Църквата дава подслон на международен убиец“.
— Но аз бях на страната на…
— Доброто! Това ли искаше да кажеш? Добро! Като убиваш!
— Правих го за страната си. Мислех, че съм прав.
— А сетне реши, че не си — гласът на отец Хафър бе пълен с презрение. — И пожела да бъдеш забравен! Сега тези монаси са мъртви. А ти хвърли Църквата в опасност.
— По-добре се овладейте.
— Да се овладея ли? — Свещеникът отиде до дивана, взе телефона и набра поредица от цифри.
— Изчакайте, отче. На кого звъните? Ако е полицията… — Дру хвана телефона.
С неочаквана сила отец Хафър отблъсна ръката му.
— Тук е отец Хафър. Спи ли? Събудете го. Казах, събудете го. Катастрофа.
Със слушалка на ухото отец Хафър сложи ръка пред устата си.
— До края на годината ще бъда мъртъв. Какво трябва да направим? Спомняш ли си нашия разговор преди шест години?
— Разбира се.
— Говорихме за обети. Аз казах, че се страхувам да препоръчам толкова млад мъж като теб за ордена на картузианците. Ще съм отговорен за твоята душа, ако законите на ордена ти се сторят много тежки и ти ги пренебрегнеш.
— Спомням си.
— А твоят отговор? Ти каза, че ще бъда отговорен също така, ако отхвърля молбата ти. Защото си бил толкова отчаян, че си се изкушавал да се самоубиеш. Ако те бях върнал, щях да съм виновен за вечното проклятие над душата ти.