Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Не, не смей да мислиш по този начин, предупреди сам себе си Дру. Не можеш да разчиташ на Бога. Бог помага само на тези, които сами си помогнат.
Той прекоси улицата към енорията. За миг си помисли, че сбърка, като сложи тази бяла дреха над расото. На светлината на лампата над входа тя би била идеална мишена. Натисна дръжката на вратата и влезе вътре.
От първото си посещение помнеше, че вътре има вестибюл и малък, тесен коридор, който водеше към друга врата, горната част на която бе от матирано стъкло. Зад него на бледата светлина на лампата се виждаха очертанията на масивни мебели. В средата на вратата, точно под стъклото, стърчеше малко лостче и Дру си спомни, че ако го натисне, от другата страна ще се задейства звънче и не след дълго ще се появи икономът, който ще го пусне да влезе. Но можеше направо да отвори и да влезе, защото имаше предчувствието, че вратата не е заключена.
Той обаче не направи нито едното, нито другото. Просто се обърна и зачака, загледан във външната врата. През зимата този вестибюл сигурно предпазва от вятъра. Това го накара да си спомни лютите зими, които бе прекарал в манастира, където единственият му източник на топлина бяха дървата, които братята носеха в килията за печката му. Братята монаси. Отшелниците. Всички мъртви! Споменът изтръгна от устата му стон. Изведнъж си помисли, че отец Хафър много се бави. Свещеникът, който водеше службата, скоро щеше да се върне и да го намери тук — един непознат, преоблечен като свещеник. И ще надигне вой, като познае одеждите, които бе задигнал от сакристията. Пулсът му се ускори, когато чу някой да натиска дръжката на вратата. Той се шмугна зад нея, когато тя се отвори. Появи се сянка. Дру се залепи за стената, когато почувства, че вратата опира в гърдите му. Сянката влезе. Отец Хафър затвори, закашля се и се озова лице в лице с Дру.
— Отче, трябва да ви обясня.
Очите на свещеника се разшириха от изненада — големи, тъмни и пълни с гняв.
— Ти!
Дру вдигна ръка.
— Съжалявам. Честно. Ако знаех колко сте болен, нямаше… щях да измисля друг път.
— Ти!
— Нямаме време. Трябва да излезем. Тук не е безопасно да говорим — бързо каза Дру, като се опита да успокои свещеника, за да не изпадне в ярост, която би привлякла вниманието на хората вътре. — Вярвайте ми, не трябваше да ви карам да ходите толкова…
— Нямаме време ли? Какво значи това — да излезем? За какво, в името на Бога, говориш? Ти си напуснал манастира! Ти ме накара да страдам! Сетне тази загадка с бележката! И се виж какво си облякъл! Нима си загубил… — Изведнъж той спря. Практиката му на психиатър взе надмощие над навиците му на свещеник. Разбра, че прави грешка.
— Не, не съм загубил ума си, отче. Вероятно съм загубил душата си — Дру махна с ръка към улицата. — А ако не съм внимателен, ще загубя и живота си. Манастирът бе нападнат. Всички са мъртви. А целта бях аз. Аз трябваше да бъда убит.
Сивото лице на свещеника пребледня. Той отстъпи крачка назад — отвратен от това, което чу, или уплашен от евентуалното докосване на Дру.
— Мъртви ли? Но това е невъзможно! Осъзнаваш ли какво говориш?
— Казах ви, че нямаме време. И двамата сме в опасност. Този, който уби другите, може всеки миг да дойде тук. Те може да са вече тук.
Отец Хафър погледна вратата.
— Това е лудост! Аз не…
— По-късно. Ще ви обясня. Но първо трябва да излезем. Знаете ли място, където да поговорим? Което да е сигурно?
Дочувайки неочаквано шум, Дру се втурна към вътрешната врата. Тя се отвори и един висок, слаб свещеник надникна загрижено.
— Чух гласове — той изгледа и двамата, забеляза дрехите, в които бе облечен Дру, и повдигна вежди, вероятно изненадан от възбудата на лицата им. — Отец Хафър? Всичко наред ли е?
Дру изтръпна. Впи очите си в свещеника.
Отец Хафър задържа дъха си. Отвърна на погледа на Дру, поколеба се, после се обърна към свещеника на отворената врата.
— Не, не е. Току-що научих лоши новини за човек, когото някога съветвах. Страхувам се, че се налага да изляза отново.
Дру почувства, че мускулите му се отпускат.
— Щом трябва — отвърна свещеникът. — Но помнете, трябва да почивате, отче.
— Да, но това не търпи отлагане.
Свещеникът погледна отново Дру.
— Вие сигурно много сте бързал, щом не сте сменил дрехите си след литургията. От коя църква…