Братството на камъка

Изведнъж дочу стъпки по килима в олтара. Трябваше да излезе оттук. Бързо се върна до вратата, затвори я зад себе си, като преди това зърна за миг с крайчеца на окото си с разтуптяно сърце как един от помощниците на свещеника влиза в стаята. Литургията бе свършила. Китарата и сопраното завършиха песента.

Внимателно пусна резето, с намерение бързо да слезе по стълбите към площадката, но замръзна, когато вратата, която водеше към централната част на църквата се отвори.

Излязоха червенокос мъж и луничава жена, явно напуснали преди края. И двамата потопиха дясната си ръка в светената вода и се прекръстиха. Бяха прекалено заети с мисълта да не бъдат видени, че излизат преди литургията да е свършила, за да го забележат. Но в мига, в който затвориха вратата и се обърнаха, те го видяха и се размърдаха неспокойно.

Дру нахлупи шапчицата и вдигна молитвеника пред гърдите си.

— О-о… здравейте, отче — прошепна мъжът.

Дру поклати укорително глава и отвърна с нисък глас:

— Избягахте от благословията, така ли?

— Ами, ние, отче вижте, сега…

— Няма нищо. Няма нужда да ми обяснявате.

Двамата се спогледаха смутено.

— Но на Господа може да обясните. Сигурно знаете притчата за гостите, които напуснали гощавката много рано.

И двама почервеняха толкова, че луничките на жената изчезнаха, а лицето на мъжа придоби цвета на косата му.

— Извинявайте, отче…

Дру дочу как свещеникът вътре каза: „Литургията свърши. Вървете си в мир“.

Усмихна се бащински на мъжа и жената.

— Сигурен съм, че имате важни причини. Поне сте дошли навреме.

— Винаги, когато можем, отче.

Вратата се отвори и богомолците заизлизаха. Дру вдигна дясната си ръка и благослови двойката.

— Бог с вас — каза той, после отвори външната врата и излезе пред тях.

Потръпна от студа на октомврийската нощ. Понечи да им каже „лека нощ“, но когато видя, че мъжът и жената тръгват към главния вход на църквата, а не към улицата отзад, и той тръгна с тях. По-голямата част от излизащите също се отправиха в тази посока. Това беше добре дошло за него. Колкото по-голяма е тълпата, толкова по-добре. Чуваше ги да си говорят за службата, за времето, за Майкъл Джексън (Кой ли пък беше този?!)

— Сигурно сте нов, отче? — каза жената. — Не съм ви виждала преди.

— Тук съм само за няколко дни, на посещение.

Те излязоха пред църквата. Пространството отпред се изпълваше с хора. Няколко коли тръгнаха. Движението ставаше доста натоварено. Хората се събираха на групи и се поздравяваха. Идеално, помисли си Дру. Ако някой наблюдава сградата, струпването на толкова много хора ще го обърка, а няма нищо по-естествено от един свещеник сред паството.

— Лека нощ, отче. Ще се видим в църквата — каза мъжът и се засмя, смятайки, че е страхотно остроумен.

Когато мъжът и жената се отдалечиха, Дру се помъчи да приеме изражение на свещеник, доволен от срещата си с двойка добри католици. Задържа доволството на лицето си и когато зад тълпата и колоната от потеглящи коли видя отец Хафър да си пробива път. Той пак държеше кърпичката пред устата си и кашляше. Дру не можеше да каже дали е следен или не, но това вече нямаше значение. Беше направил всичко, което трябваше. Беше взел всички възможни предпазни мерки. Оттук нататък нещата вече не зависеха от него. Всичко беше в ръцете на Бога.