Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Намерихте ли спокойствие и почивка в това жилище, Бенито?
— Не… Виждам колко ми съчувствате и мислите също като мен.
Струваше ми се, че заплашителни светкавици се кръстосваха над главата ми, че някакво страшно нещастие ме дебнеше.
Най-сетне, за се да избавя от терзанието на тия мисли, предложих на жена си да напусне палата, в който моят баща бе живял, и да ме придружи в Испания.
Ние купихме един хубав и бърз кораб, снабден с всички удобства и необходимите провизии за едно продължително и опасно пътуване. Продадохме палата на евтина цена и отнесохме нашите съкровища, които изпълваха голям брой куфари.
Има седем години, откакто напуснахме пристанището на Вера-Круз и се отправихме към Барселона.
— Значи вие сте се върнали във вашия роден град?
— Бях привлечен към него от някакви невидими и могъщи връзки. Вървях към своята гибел, без да подозирам това. Аз не можех да зная какво ме очаква. Още бях изцяло отдаден на радостите, които ми даваше любовта.
— Вие се съмнявате във верността на жените. Инец не ви ли е обичала с цялата си душа?
— Тя ме обожаваше или да кажа по-точно — гореше от бурна страст към мен. Ще бъде едно осквернение на думата любов, ако нарека с това име чувствата на Инец. Аз бях изпълнен с любов към нея, но това, което тя изпитваше не бе друго, освен плътско желание.
След нашето пристигане в Барселона аз се обзаведох княжески и скоро целият град, цялата провинция даже заговори за Бенито Мадреселва и неговата красива съпруга.
Нашите съкровища, блясъкът на нашия живот станаха предмет на всички разговори.
Приятели се струпаха около нас, тъй като нашата къща бе гостоприемна и винаги отворена.
Между тия приятели се намираше и един млад офицер от флота, който ми беше другар още когато служех на учебен кораб. Той се наричаше Карлос Костадо.
След произнасянето на това име, Бенито направи една пауза и лицето му прие мъчително изражение. Той продължи:
— Инец и аз прекарахме повече от една година в разкошната ми полска къща на брега на морето, на две мили от Барселона.
Бях поръчал да издълбаят там едно пристанище, където ние държахме цялата флотилия от лодки, малки и големи и великолепния кораб, с който бяхме дошли от Мексико.
Къщата се посещаваше от познати, между които Карлос Костадо бе най-честият гост.
Той беше красив мъж, снажен и на около тридесет години, колкото мен.
— Има шест години от тогава. — Обади се Марино учудено. — В такъв случай вие сте на 36 години?
— Точно така. Бенито Мадреселва е станал старец, вследствие това, което е изпитал и изстрадал. Да, приятелю, аз съм тридесет и шест годишен, а лицето ми е сгърчено, косите побелели, тялото отслабнало и останало без мускули и нерви.
Карлос Костадо бе най-скъпият ми приятел. Докато другите се движеха от интерес и егоизъм, само той изглеждаше въодушевен от абсолютно чисти и лоялни чувства.
Проклетникът! Той хранеше предателски желания!…
Докато алчността на другите ми предполагаеми приятели се отнасяше до моите богатства, неговата бе към моята жена, към Инец, която бе породила в него престъпна завист.
— И вие забелязахте това? Имали сте може би доказателства?
— Аз не подозирах още нищо, в мен още нямаше ни най-малкото съмнение за буйната страст, който ми показваше и ми се струваше, че не е възможно тя да ми изневери.
Един ден получих книжа от Мексико, поради които трябваше да отида незабавно при управителя на Мадрид.
В тях се съобщаваше, че в далечното отечество на жена ми един неин чичо се поминал без наследник и ни завещал цялото си богатство. Аз бях в приятелски връзки с този чичо и не се зачудих от обстоятелството, че в завещанието той бе посочил мен, а не нея за универсален наследник.
— И вие без съмнение сте заминали за Мексико, за да влезете в притежание на това наследство?
— Да. Инец заяви, че ще остане в Барселона. Тя бе малко болна и се страхуваше от пътуването.
Аз винаги бях имал доверие в нея, повярвах на думите й и й казах нежно довиждане.
Когато се качих на кораба си заедно с моя екипаж и неколцина приятели, които ме придружаваха и когато се обърнах към брега, видях съпругата ми да маха бяла кърпа за сбогом. Струваше ми се, че се разделям с моето щастие и така да кажа — с живота си.
Вдигнахме котва, платната се опънаха и корабът заплава към далечната страна, от която бяхме дошли Инец и аз.
— Било е неразумно да оставите Инец сама. Колко време трая вашето отсъствие?
— Шест месеца. В това време аз получих колосални суми, тъй като богатството на покойния бе много по-голямо от това на моята жена. Станах по-богат от всеки европейски княз… и в същото време по-беден от всеки просяк.