Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Хей, не чувате ли? — подзе той. — Кой сте вие, благочестиви братко, и откъде идвате?
Монахът повдигна глава. Лицето му бе закрито от капюшона и една черна брада. Той погледна въпросително капитана, правейки с ръце знак, че не може да говори.
— Той не ни чува; глухоням е — каза Силвио Зиани, на управителя, който се приближи и разгледа божия служител с проницателен поглед.
— Остави го да си върви. Не е този, за когото го взехме, — каза Тадео Моро. — Преди всичко, как Бертучио би имал смелостта да се покаже във Венеция?
Капитанът не изглеждаше твърде разположен да остави монаха без повече церемонии, но се отказа и продължи пътя си с Тадео Моро. Често през Венеция минаваха монаси от всички ордени и в присъствието на този нямаше нищо за учудване.
— Аз не съм виждал Бертучио, нито зная белезите му — каза Силвио Зиани, докато немият монах продължи бързо пътя си по площада Сан Марко.
— Оня, който избяга, нямаше брада; той беше по-дребен — каза управителят. — Не можем да спрем този монах и да го отведем в Съвета. Напразно ще предизвикаме скандал.
— Смятам, че е по-разумно да проследим този доминиканец — прекъсна го Силвио Зиани и се спря. Той не ще ни види.
— Да направим това, което смятаме за добро.
Капитанът направи знак на един от двамата въоръжени слуги, който дотича. Той му поръча да проследи монаха, без да го забележи последния, и да види къде ще отиде.
Довереният човек на Зиани направи знак с глава, че е разбрал и, криейки се в сянката на къщите, се отдалечи по посоката, по която вървеше немият монах, докато двамата благородници се отправиха по Кале Мерчерия.
На площада Сан Марко бе спокойно и тихо. Последните богомолци бяха напуснали църквата след вечерната служба. Монахът се бе отправил към църквата. Той се изкачи по стъпалата и влезе в осветеното здание, където си избра едно място, коленичи и каза молитвата си.
Той, изглеждаше, не можа да забележи, че човекът, който бе коленичил недалеч от него, стана, когато той се приготви да излезе от църквата.
Когато той премина площада, за да отиде на Пиацета, съвършено безлюдна, кулата на Сан Марко отзвъни един часа сутринта. Внезапно, между външните колони на палата на дожовете се появи една бягаща жена. Нейните ходила изглеждаше, че едва се докосват до плочите.
Поглеждайки страхливо на всички страни, като се съмняваше да не бъде проследена, тя тичаше по колонадата. Треперещото й тяло беше облечено в бяла рокля; цветя и един воал от фина материя украсяваха косите й като на някоя годеница в деня на сватбата й.
Нейното лице изразяваше голям ужас; страните й бяха бледи като воала и очите й широко отворени.
Очевидно тя диреше закрила, някой, който да я спаси.
Тя забеляза монаха на Пиацета и отърча към него със сключени ръце, викаща с умоляващ глас. В това време сърцето й силно тупкаше в нейните гърди.
— Вие сте един благочестив човек, един човек изпратен от бога! Имайте милост към мен! Закрилете ме! Отведете ме далеч от тук — само това, далеч от тук!
Това беше Анунциата! Тя издигаше ръцете си умолително към немия монах, който се бе спрял, изненадан от това видение.
— О, чуйте ме, благочестиви братко! — повтаряше отчаяно младото момиче.
Нейните сключени ръце, страданието, което беше изписано на лицето й, просълзените й очи — това бе напълно достатъчно за глухонемия монах, за да разбере, че пред него се намира едно бедно момиче, или една нещастна жена, която бе избягала от олтара и брачната стая.
Той направи един жест на съчувствие като употреби своята мимика и посочи с ръка църквата Сан Марко, като искаше да каже:
— Там трябва да дирите помощ и съвет, бедно дете! Там трябва да кажете болката си!
Анунциата разбра този безмълвен съвет.
Тя хвърли към монаха, когато продължи пътя си, пресичайки Пиацета, благодарствен поглед и бързо се отправи към базиликата.
Изглеждаше, че от палата на дожовете още не бяха забелязали бягството й. Без съмнение, още я диреха във вътрешността на зданието. Във всеки случай, никой не се показваше под колонадата.
В стаята на дожесата, пред олтара, когато бе до шамбелана, определен за неин съпруг, тя така внезапно бе предприела своето бягство, че в първия момент никой не помисли да я преследва. Когато всички се съвзеха от изненадата и вцепенението си, нея вече я нямаше в коридора.
Анунциата изтича към църквата, която й бе показал монахът. Действително там тя щеше да намери балсам за болките си.
Но когато започна да се изкачва по стъпалата и достигаше до големия портал, забеляза, че клисарят беше заключил вратите.