Дневникът на Бриджет Джоунс
- Автор: Филдинг Хелен
- Серия: Бриджет Джоунс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на Бриджет Джоунс». Краткое содержание книги:
11 ч. сутринта. Току-що звънна телефонът. Беше Саймън, да ми разкаже за последното момиче, на което е хвърлил око.
— Колко е годишна? — попитах с растящо подозрение в сърцето.
— Двайсет и четири.
Аааах ааах. Достигнала съм възрастта, когато моите връстници мъже вече не намират съвременничките си за привлекателни.
4 ч. следобед. Отивам на чай с Том. Реших, че трябва да отделям повече време на външността си, подобно на холивудските звезди, и затова прекарах цяла вечност в полагане на прикритие под очите, руж на бузите и подчертаване на западналите черти.
— Олеле майко — възкликна Том, когато се явих.
— Какво? — рекох аз. — Какво?
— Лицето ти. Приличаш на Барбара Картланд [Английска писателка на „розови“ романи (родена 1901 г.), известна с огромната си продукция и силно гримираното си лице. — Б. пр.].
Започнах бързо-бързо да мигам, опитвайки да се примиря с разбирането, че някаква бомба със закъснител в кожата ми внезапно е избухнала и необратимо го е унищожила.
— Наистина изглеждам стара за възрастта си, нали? — отчаяно продумах аз.
— Не, приличаш на петгодишна пикла, която се е наплескала с гримовете на майка си — отвърна той. — Виж.
Погледнах в уж викторианското огледало в кръчмата. Срещу мен се кокореше нелеп клоун с яркочервени бузи, две мъртви гарги вместо очи и белило под тях, колкото би се получило от разбиването на варовиковите скали при Дувър. Изведнъж проумях защо се получава така, че възрастните жени прибягват до огромни количества грим, а всички им се подиграват, и реших повече да не се подигравам.
— Какв става? — попита той.
— Старея преждевременно — смотолевих аз.
— О, за Бога. Пак оная проклета Ребека, нали? — каза той. — Шарън ме открехна за разговора по повод Магда. Това е смешно. Изглеждаш не повече от шестнайсетгодишна.
Обичам го тоя Том. Макар да подозирам, че може и да послъгва, страшно се развеселих, защото дори Том не би казал, че изглеждам към шестнайсетгодишна, ако изглеждах на четирийсет и пет.
11 юни, неделя
55,5 кг (мн. д., прекалено горещо е за ядене), алкохолни единици 3, цигари 0 (мн. д., прекалено горещо е за пушене), калории 759 (изцяло от сладоледи).
Още една пропиляна неделя. Струва ми се, че цялото лято е обречено да бъде прекарано в гледане на крикет зад спуснати завеси. Чувствам особено неудоволствие от лятото, и то не заради спуснатите завеси в неделя и забраната на кратките пътувания. Разбирам, че докато дългите горещи дни шантаво се повтарят един подир друг, каквото и да правя, ще смятам, че трябва да правя нещо друго. Това чувство произхожда от същото семейство като онова, което от време на време те кара да мислиш, че само защото живееш в центъра на Лондон, трябва да си в Кралския Шекспиров Театър / Албърт Хол / Кралската Академия / Мадам Тюсо, вместо да се мотаеш по баровете и да си гледаш кефа.
Колкото повече грее слънцето, толкова по-ясно става, че всички други го използват по-пълноценно и по-добре някъде другаде: може би на някаква гигантска игра на софтбол [Вид бейзбол, но с по-голяма и по-мека топка. — Б. пр.], на която са канени всички освен мен, може би насаме с любимия на някоя селска полянка близо до водопад с пасящи сърнички, или на голямо общонародно веселие, вероятно в присъствието на кралицата майка и един или повече от тримата велики „футболни“ тенори за отбелязване на изключителното лято, от което не успявам да извлека най-доброто. Може би е виновно климатичното ни минало. Може би още не сме в състояние да се справяме със слънце и безоблачно небе, които да не са природна аномалия. Инстинктът да се паникьосваме, да избягаме от службата, да си свалим почти всички дрехи и да се проснем задъхани на пожарната стълба все още е твърде силен.
Но и тук всичко е объркано. Вече не е модерно да излизаш и да ухажваш злокачествени израстъци, така че какво може да прави човек? Да организираш барбекю на сянка? Да умориш приятелите си от глад, докато часове наред се габаркаш с огъня, а после да ги изтровиш с овъглени, но все още треперещи парчета от недопечено прасенце сукалче? Или да заведеш всички на пикник, който ще свърши с това, че ще се окажете обградени от жени, които белят станиоловите опаковки на топените сирена и крещят подир деца с пристъпи на алергична астма, докато мъжете поглъщат топло бяло вино под безпощадното обедно слънце и зяпат играещите наблизо софтбол с последните си остатъци от срам?