Дневникът на Бриджет Джоунс

Екипът стъпка две винени чаши на килима ми, преди да е престоял и трийсет секунди в къщата, но не ме е много яд. Ядосах се чак когато един от тях залитна с крясък „Пазете си гърба“ — носеше в ръце огромен прожектор с капаци, после измуча „Тревър, къде искаш да поставя този звяр?“, загуби равновесие и стовари прожектора върху стъклената врата на кухненския бюфет и преобърна отворена бутилка зехтин върху готварската ми книга. Едва тогава осъзнах какво съм направила.

Три часа след пристигането им снимките още не бяха започнали, а те продължаваха да изникват отвсякъде с думите: „Можеш ли да мръднеш малко оттук, миличка?“ Когато най-сетне започнахме, мама и аз седнали една срещу друга в полумрак, наближаваше един и половина.

— Кажи ми сега — говореше тя със загрижен, разбиращ глас, който никога досега не бях чувала, — когато съпругът ти те изостави, спохождали ли са те — вече шептеше — мисли за самоубийство?

Зяпнах, невярваща на ушите си.

— Знам, че е болезнено за теб. Ако чувстваш, че няма да го понесеш, готови сме да спрем за момент — с надежда изрече тя.

Бях прекалено сащисана, за да говоря. Какъв съпруг?

— Мисълта ми е, че това трябва да е ужасен период за теб — без партньор на хоризонта, докато биологичният часовник неумолимо тиктака — продължи тя и ме срита под масата. Отвърнах на ритника, а тя подскочи и издаде странен звук.

— Искаш ли дете? — попита и ми подаде книжна кърпичка.

В този миг от дъното на стаята проехтя гръмовен смях. Бях решила, че ще е добре да оставя Даниел да спи в спалнята, защото в събота той никога не се събужда преди ранния следобед, и му бях оставила цигарите до възглавницата.

— Ако Бриджет има дете, сто на сто ще го изгуби някъде — кикотеше се той. — Радвам се да се запозная с вас, госпожо Джоунс. Бриджет, защо в събота не си гримирана и нагласена като майка си?