Дневникът на Бриджет Джоунс

Уф. Събудих се щастлива (все още пияна от снощи), после внезапно се сетих за ужаса, в който се превърна вчерашната момичешка сбирка. След първата бутилка „Шардоне“ тъкмо смятах да зачекна темата за постоянната си фрустрация по повод кратките пътувания, когато Ребека внезапно рече:

— Как е Магда?

— Добре — отвърнах аз.

— Толкова е хубава, нали?

— Ммм — казах аз.

— И е толкова младолика, без проблем може да мине за двайсет и четири или двайсет и пет годишна. Вие сте съученички, нали, Бриджет? Тя с три или четири години е по-малка от теб?

— Тя е с шест месеца по-голяма — обясних, усещайки първите боцкания на ужаса.

— Нима? — изуми се Ребека и направи дълга смутена пауза. — Е, Магда има късмет. Кожата й е съвършена.

Усетих как кръвта се оттича от мозъка ми, когато осъзнах страшната истина, която ми разкриваше Ребека.

— Все пак тя не се усмихва колкото теб. Вероятно затова няма толкова много бръчки.

Вкопчих се в масата за опора и се опитах да поема дъх. Старея преждевременно, осъзнах аз. Като филм на забързан каданс, в който сливата от сочна се превръща в сушена.

— Как върви диетата ти, Ребека? — обади се Шарън.

Ааарх. Вместо да го отрекат, Джуд и Шарън приемат преждевременното ми стареене като неоспорим факт и тактично се мъчат да сменят темата, за да пощадят чувствата ми. Седях, заклещена в спирала на ужас, и опипвах провисналото си лице.

— Отивам до тоалетната — произнесох през стиснати зъби като вентрилог, за да държа лицето си неподвижно и така да намаля появата на бръчки.

— Добре ли си, Бридж? — попита Джуд.

— Дбръ — вдървено отвърнах аз.

Щом застанах пред огледалото, се сгърчих, когато студената светлина над него разкри тлъстата ми, загрубяла от възрастта, провиснала плът. Представих си как другите на масата хокат Ребека, задето ми е отворила очите за нещо, което всички отдавна говорят за мен, но не е било нужно да го знам и аз.

Налегна ме непреодолимо желание да побягна обратно в ресторанта и да започна да питам всички присъстващи колко години ми дават, както веднъж в училище, когато ме обзе твърдото убеждение, че съм психически недоразвита и обикалях всички на игрището да ги питам: „Смахната ли съм?“, а двайсет и осем ми отговориха: „Да“.

Веднъж прикована към мисълта за стареенето, няма спасение. Животът внезапно започва да изглежда като празник, който едва стигнал до средата си, започва бясно да се носи към края. Усещам нужда да направя нещо, за да спра процеса на стареенето, но какво? Не мога да си позволя лифгинг. Заклещена съм в отвратителен порочен кръг, тъй като и пълнеенето, и диетите ускоряват стареенето. Защо изглеждам стара? Защо? Взирам се в бабичките по улиците и се опитвам да разгадая всички неуловими процеси, които карат лицето да става старо, а не младо. Търся из вестниците възрастта на хората, за да реша изглеждат ли стари за възрастта си.