Убийствено просто

Държеше телефона си в ръка и се чудеше дали да й отговори или просто да изтрие съобщението, когато вратата се отвори и влезе Брансън, облечен в тежкарски кафяв костюм, ярка вратовръзка и подходящи обувки в кафяво и бежово, хванал кафе „Старбъкс“ в чаша с капаче в едната ръка и два хартиени плика — в другата.

— Йо, пич! — поздрави го Брансън нехайно както обикновено и се пльосна в стола срещу Грейс, като сложи кафето и пликовете на масата. — Още имаш риза на гърба си, виждам.

— Много смешно — отвърна Рой.

— Спечели ли вчера?

— Не, не спечелих, по дяволите — той още страдаше за загубата си. Четиристотин и двайсет кинта. Парите не бяха проблем за него, но мразеше да губи, особено да губи тежко.

— Изглеждаш като боклук.

— Мерси.

— Не, наистина. Изглеждаш като пълен боклук.

— Много мило, че си бил целия този път да ми го кажеш.

— Гледал ли си „Хлапето от Синсинати“?

— Не си спомням.

— Стив Маккуин. Направо го съсипаха на игра на карти. Имаше суперкрай — би го запомнил, хлапето на улицата, което го предизвиква да заложи, и той му хвърля последната си монета — Брансън свали капачето на чашата, разливайки кафе по бюрото, и извади от единия плик кроасан с бадеми, от който се поръси захар точно до разлятото кафе. Той го поднесе на Грейс. — Искаш ли да си хапнеш?

Приятелят му поклати глава отрицателно.

— Трябва да ядеш нещо по-здравословно за закуска.

— О, нима? За да заприличам на теб? Ти какво закуси? Здравословен овес?

Грейс показа опаковката с панадол.

— Всички хранителни вещества, които са ми необходими. Какво те води насам, в прованса?

— След десет минути имам среща с началника. Включиха ме в комисията по наркотиците.

— Късметлия.

— Всичко опира до профила, нали така ми каза ти? Да те виждат шефовете.

— Добро момче, спомняш си. Впечатлен съм.

— Но не затова съм дошъл при теб, старче — Брансън извади поздравителна картичка от втория плик и я сложи пред Грейс. — Карам всички да се подпишат — за Манди.

— Тя напуска ли? — поинтересува се той.

Брансън кимна и с жест показа бременен корем.

— Всъщност мислех, че днес ще си в съда.

— Отложиха го за понеделник.

Старши детективът се подписа на картичката редом с десетина други имена; кафето и сладкишът внезапно му замирисаха приятно. Докато Брансън отхапваше от кроасана си, той се протегна, извади другия от плика и отхапа от него, като се наслади на мигновения прилив на сладост. Сдъвка го бавно, без да откъсва поглед от вратовръзката на приятеля си, която имаше толкова натрапчива геометрична шарка, че почти му се зави свят. След това му подаде обратно картичката.

— Рой, онзи апартамент, в който отидохме в сряда, сещаш ли се?

— Надолу по „Драйв“?

— Има нещо, което не схващам. Нужна ми е мъдростта на годинките ти. Имаш ли няколко минути?

— Имам ли избор?

Без да му обръща внимание, Глен продължи:

— Ето каква е работата — той си отхапа още една хапка от кроасана и по костюма и вратовръзката му се посипаха захар и трохи. — Петима души на ергенска вечер, нали? Сега…