Ръкописът Q

— Разочарованието включва очакване.

Усмивка.

— Едно на нула за тебе.

— Виждаме нещата различно — каза Блейни.

— Да, така е. Знам, че това послание не е достатъчно. И все пак трябва да сме сигурни, че са го разбрали.

— Ами тогава… мисля, че трябва да има хора на място, за да разберат.

— Ние, Джон. Ние да имаме хора на място. — Той отново започна да приглажда механично покривката на леглото. — Да се рисува светът в черно и бяло не е толкова лесно при наличието на толкова много цветове. Една чиста църква не може да се появи внезапно. Трябва да поведем хората. И единственият начин да направим това е…

— Да ги манипулираме? — обади се Блейни.

Фон Нойрат не се и помъчи да го погледне.

— Звучи малко грубо и примитивно, но като че ли е така.

— И когато светлината се спусне и мракът отстъпи, кой ще е достоен за мистерията, скрита от очите ни цяла вечност? — Блейни като че ли говореше на себе си.

— Този, който може да съгради целия свят — отвърна фон Нойрат. — Духовното послание на Сит.

— Не си спомням в посланието да се говори за „манипулация“.

— А какво би предложил ти? — Фон Нойрат го погледна в очите. — Докато нашите протестантски приятели са така добре разположени, папските енциклики никога няма да са достатъчни, за да оформят всичко окончателно, с подобаващата непогрешимост или без нея. Само маслиненото клонче може да стигне толкова далеч.

— Всъщност ти си този, който го държи — напомни Блейни.

— Не мисля, че ще има голям проблем. — Кардиналът отново заприглажда покривката на леглото; гънките бяха почти изчезнали. — Понякога Словото не е достатъчно, за да мотивира хората за действие.

— Не съм сигурен, че Мани би се съгласил с теб.

— Мани не си е имал работа с толкова сложен свят.

— О, да, забравих. Бедният, нещастен, малък Мани.

Фон Нойрат отново се засмя.

— Наистина, сарказмът не ти отива, Джон. Много по-добър си, когато се държиш настрана и не привличаш внимание. Винаги съм забелязвал това. Виж, никой не е сигурен кой или какво представляват в наши дни агентите на мрака. Има твърде много демони. Ако мога да се изразя по-просто…

— Ако ние, Ерих. Ние.

— Ако можеше да опростим това, още по-хубаво. Една конкретна заплаха. Един последен демон, който да изгоним, да върнем нещата в ръцете на истинската църква.

— Дори ако този демон не съществува?

— Последния път, когато проверявах, ислямският фундаментализъм си беше жив и здрав. — По устните му пробяга хитра усмивка.

— Да се играе с ирационалните страхове на хората — едва ли Мани е имал предвид това.

— Вече обсъждахме този въпрос. И сега е малко късно да преценяваме метода отново.

— Не го поставям под въпрос. Просто го преповтарям, за да го направя по-разбираем за себе си.

— Нищо не сближава толкова хората, колкото незнанието, Джон.

— „И нищо, освен незнанието, не може да накара светлината да…“

— „Да отслабне и умре“. Да, знам този стих. „Шахпуракан“, три-пет. Може също да споменеш „Книга на гигантите“, глава шеста: „И през мрака Той ще излъчи толкова ослепителна светлина, че ще бъде казано — «Аз съм роден от мрака, но освен това съм и самата Светлина!»“ Незнанието, носещо мъдрост. Няма много място за тълкуване. Дали фундаменталистите наистина представляват заплаха, или не — дали Бен Ладен и неговата орда замислят нещо повече от няколко безсмислени експлозии — и двамата знаем, че можем да използваме съществуването им, за да създадем невиждано единство. Страхът от общия враг е могъщ стимул. Само трябва да сме сигурни, че импулсът е достатъчно силен. Оттам до истинската църква стъпката е много малка. Тогава ще се види силата на Словото… Ако това не е светлина, родена от мрака, не знам какво е.