Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Без да е съвсем сигурен какво означава това, той закрачи към площада и към светлините на улица „Барберини“ — градът отново му се стори студен и безпощаден. Не разбираше защо, но чувстваше нужда от опрощение.
Едва когато стигна стръмната част на „Барберини“, разбра. Там, срещу широкия булевард, сбутана в ъгъла на малък площад, беше църквата „Свети Бернардо“. Винаги я бе харесвал — изглеждаше като малокалибрен Пантеон, със скромен купол над старите, изгризани от времето стени. Много по-незабележима и скромна от прочутите си съседи. Може и да нямаше царствената фасада на „Света Сузана“ или архитектурните и скулптурни съкровища на Бернини в „Санта Мария дела Витория“, но излъчваше спокойно достолепие, едно почти средновековно милосърдие. Освен това тази простота му напомняше, сред цялото притеснение в момента, че съществува нещо постоянно и непроменливо. Защото нямаше нищо по-неосезаемо от вярата — макар и да знаеше, че може да намери сили в нея — освен далеч по-релефния образ на молитвата. Какво казваше Блейни? „Духовно убежище в мантрата на повторението.“ Друг вид укритие.
Защо опрощение? Защото днес не бе имал време за молитва, не бе имал време за църковната служба, не бе успокоил ума си. Той бавно прекоси неравния паваж и влезе в пустата църква.
Светлината бе слаба, но достатъчна да хвърля ъгловати сенки от статуите на светците, изпълващи високите ниши покрай стената. Посрещнаха го сурови гипсови лица, страните и ръцете тук-там бяха излющени, гънките на одеждите бяха твърде корави по краищата. Никъде в скованите фигури не се усещаше гальовната ръка на Бернини.
И все пак той почувства ведрото им спокойствие. Потопи ръка в светената вода, прекръсти се и тръгна край дървените пейки. Седна и усети как мускулите му се отпускат след страшно напрегнатите последни часове. Внезапно го обзе изтощение и главата му клюмна.
Обгърнат в лепкавата мъгла между съзнателното и несъзнателното, той се понесе нанякъде. За момент бе в Слитна, в Пряк, в многото други селища, които отдавна бе забравил; всичко около него се надигаше в лудешко настъпление — звуци, миризми, вкусове — нищо определено, всичко объркано в разногласен хаос, но все пак безкрайно осезаемо.
Сърцето му биеше лудо, умът му се губеше в безкрайна поредица от усещания. Той се опита да се съсредоточи. Обзе го спокойна решителност, странно познат отзвук от дните му с Петра. Още тогава бе разбрал, че това чувство не е просто отражение на нейното, а наивна смелост, граничеща с безразсъдството. Все пак това го бе опазвало жив при много случаи. Сега, докато гледаше излъсканото дърво на молитвената пейка пред себе си, Пиърс позволи на същото това чувство да го залее, да зазвучи в него. Един момент с нея. Можеше да има и други такива, но той се насили да не мисли за това.
Не беше трудно да разбере защо споменът бе изплувал точно сега; само се надяваше, че ще може да го задържи.
И той започна да се моли.
Кардинал фон Нойрат дръпна голямата кадифена завеса и замисленият му поглед се насочи към светлините на Рим. Минаваше четири и половина сутринта, а градът бе все така жив. Замисли се колко пъти си бе позволявал да застава така — по нощна роба и чехли, и да гледа, забравил и студа, и неспокойния сън? Твърде много неща искаше да си спомни. Безкрайните завои на улиците, изчезващи в лабиринта на града, характерни места, оформящи гледката така, че да придава някакъв смисъл на размишленията му: Колизеят — жълтеникав както стара слонова кост, натрапчивото бяло на „Ил Виториано“ и огромният, винаги смълчан купол, очертан върху тъмнеещото небе, който му даваше мълчалив знак, викаше го. Само него. Може би точно тази нощ.
До слуха му достигна звук на минаваща кола. Внезапно хладината и умората станаха по-осезаеми. Продължи да се взира. Рим. Винаги бе означавал твърде много за него.
— Защо не поспиш? — Блейни седеше в едно кресло до стената на спалнята, до него имаше запалена лампа, а краката му бяха изпънати върху ниско тапицирано столче. — Ако има новини, ще те събудя.
Фон Нойрат продължи да гледа навън.
— Не, така ми е добре. — След малко се обърна. — Ако на тебе ти се спи… — Нямаше защо да завършва изречението. Познаваха се от четирийсет години и бяха свързани с нещо, което някога за тях беше съвсем ясен път. Всъщност през всичките тези години Блейни беше разпространявал „Устава на Просветлените“, оформен от Нойрат. Всичко беше съвсем ясно.
Но нещата се променяха. Свещеникът, отдаден докрай на манихейската си вяра, никога не бе желал повече от това да бъде духовен фар. Да пази чисто учението на Мани. Да пази живо Словото. Блейни винаги бе вярвал, че само Словото е всичко, което им е необходимо, за да запазят Църквата истинска и свята.