Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
С надеждата да намери по-малка врата в металната стена, той започна да прокарва ръка по стоманата. Нищо. Клекна и отново прокара ръка. Отново нищо. Качи се на другата платформа и започна да опипва в тъмното. Лакътят му се закачи за нещо, стърчащо от стената. След секунди откри в какво се е ударил: парче желязо — доста здраво — пет сантиметра широко, трийсет дълго. На педя нагоре откри друго, после още едно, всичките на еднакви разстояния.
Стъпала! Направо чудо.
Изкачи десет или единайсет и напипа отгоре площадка от гофрирано желязо. Хвана се за едната й страна и се изкатери върху нея.
На площадката имаше малка остъклена кабина, несъмнено мястото, откъдето се управляваше огромната врата. Пиърс притисна лице до дебелото стъкло и видя табло за управление; копчетата светеха, боядисани в жълто — достатъчно ярко, за да очертаят дръжката от вътрешната страна на кабината, близо до стената. Но външна брава нямаше. Вместо нея от стъклото се подаваше широка метална кутия. От едната й страна имаше дълъг правоъгълен метален лост, сочещ към стоманената врата.
Пиърс коленичи и започна да опипва кутията. Не можеше да се отвори. Лостът обаче му се стори странно познат. Той прокара пръсти по него и напипа изпъкнали букви. Започна да ги опипва, като бавно оформяше смисъла на думите. Първата беше „SICUREZZA“.
След няколко минути разбра какво пише: „ДА СЕ ОТВАРЯ САМО В СЛУЧАЙ НА ПОЖАР ПО ЛИНИЯТА“. Изход за спешни случаи. Ако преместеше лоста, за да отвори вратата, сигурно щеше да се включи някаква аларма.
С труд сдържа усмивката си; съвременната технология беше стигнала и до Ватикана.
Отначало му се стори странно, че този малък лост стои между него и свободата му, но след като поразмисли, реши, че е още по-странно някой да стигне дотам, че да иска да напусне тайно Ватикана. Охраната в самия град беше минимална, защото единствената й задача беше да пази любопитните да не влизат; хората от сигурността след секунди щяха да тръгнат по тунела, макар че повечето щяха да го търсят по другите пътища, по които би могъл да се измъкне. Последен поглед към тунела.
После рязко натисна металната ръчка надолу.
Звукът беше оглушителен, но не толкова изненадващ, колкото избухналата светлина, която го обля отвсякъде. Той се огледа за врата. Да. Точно отдясно. Пак без ключалка, само кутия и лост. Натисна го без колебание, сега коридорът бе ярко осветен. Тесните стени бяха боядисани в бяло, под ниския таван минаваха тръби. Въздухът беше застоял, стерилен, оставяше метален вкус в устата му. Той забърза напред.
Непрекъснатият рев зад гърба му ставаше все по-дълбок, после с внезапен стон алармата изключи. Изненадващото прекъсване му подейства като удар в корема и той затича. Чуваше само екота на собствените си стъпки по голия циментен под.
Очакваше срещу него да се появи тичаща фигура — и да го притисне между себе си и тези, които сигурно вече бързаха през тунела. Забеляза, че тръбите правят остър завой наляво, забави темпото, зави и внезапно се озова пред друга врата. Блъсна я — изведнъж краката му загубиха опора и той се стовари върху някаква затревена площ.
И като че ли всичко спря. Пиърс лежеше неподвижно по гръб, напълно объркан.
Звезди.
Виждаше звездите. Беше навън. Погледна към стената и видя как вратата бавно се затваря. От външната страна се виждаше само ръждясала метална повърхност — без брава, без ключ — вградена във ватиканската стена; по овехтялата мазилка имаше няколко графити. Иначе бе съвсем незабележима. Той се надигна на лакът. Улицата — сигурно беше улица „Ватикана“ — беше само на два-три метра от него. Въпреки че гърбът го болеше от падането, той избухна в нервен смях. Погледна още веднъж стената и се изправи. Над дебелия каменен зид се издигаше „Свети Петър“.
„Под наша юрисдикция.“
Известно време той просто зяпаше купола.
„Никога вече.“
Звукът на сирени някъде вляво му подсказа, че няма време да се радва на победата. Преследвачите му сигурно скоро щяха да се появят. Затича по плетеницата от пешеходни алеи — и се изправи лице в лице с една истина: Ватиканът вече не беше негов. Той бе загубил убежището си.
Каква победа беше това?
Бе спрял да тича преди двайсет минути, преди десет си бе наложил да не се оглежда уплашено. Оттогава се бе уловил само веднъж или дваж, че се забързва; опитваше се чрез спокойния ход да освободи съзнанието си от случките през последните няколко часа. И все пак моментите на успокоение отминаваха бързо и отново изплуваше няма тревога и го караше да бъде нащрек. Помисли за хотел — късният час си казваше думата, — но се сети, че кредитната му карта може да се проследи. Порази го дори мисълта, че такова нещо би могло да се случи. За Аниели, разбира се, не можеше да става и дума — най-малкото в близко бъдеще. Най-добре беше да я държи настрани.