Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Измъкна се от сянката на стената и тръгна към арката. Чу под свода й ехото на стъпките си. След арката имаше втори двор — по-голям, милостиво празен — в далечината се виждаше част от покрива на музея. Отново се опита да се ориентира. Проблемът беше, че двата изхода от този двор водеха далеч от портата „Света Ана“, което при това положение всъщност не беше толкова лошо. Ако хората от тайната служба искаха да го задържат под своя „юрисдикция“, на пазачите сигурно беше наредено да си отварят очите за свещеник без якичка. И да не го пуснат навън. Големите порти, предназначени да задържат прекалено любопитните туристи отвън, сега трябваше да опазят един свещеник вътре.
Нов абсурд. Трябваше да намери друг път за излизане.
Мина през двора и се озова в една част на Ватикана, където алеите се виеха от двор в двор, обикаляйки около катедралата „Свети Петър“ и Сикстинската капела. Някъде зад тях бяха охраняваните зони — дворецът, църквата „Света Марта“, фонтанът — до тази вечер свети места за него, а сега просто клетка. Усещането беше странно — да загубиш досег до единственото място в Рим, което винаги си смятал за най-сигурно, най-защитено. Горчива цена за нещо, за което той знаеше съвсем малко. Засега.
Като използваше всяка възможна сянка, Пиърс вървеше по тесните зелени площи. Насочваше се натам, където смяташе, че е най-уместно, и се надяваше да избегне възможен следващ сблъсък. Знаеше, че австриецът има на разположение много хора и че няма да мине много време преди да се сблъска с някого от преследвачите. Това означаваше, че бързо трябва да открие начин за бягство навън.
При всеки следващ завой пред него се извисяваха външните стени, безкраен градеж от камъни и тухли, губещ се в мрачното небе. Нямаше път нито през стената, нито над нея. Тази мисъл думкаше в главата му, докато минаваше от един двор в друг, а алеите го водеха все по-навътре и по-навътре в частния свят на Ватикана. Излезе в парка. Лампите хвърляха бледи кръгове върху каменната настилка. Спря да си поеме дъх, после приклекна в тревата, успокоен, че може да се прикрие под широките клони на дърветата. Тишина. „Няма път през, няма път над“ — продължаваше оглушителният рефрен.
Мина през малката горичка, облегна се на едно дърво и се огледа. Листата го пазеха в сянка. Очите му се спряха на купола на църквата — кръстът горе надничаше към невидимия оттук Тибър. А зад него беше светският Рим. Смешно убежище за човек, приклещен между тези стени. Колко ли хора бяха виждали „Свети Петър“ оттук — двете големи крила, обгръщащи площада, притискайки до гърдите си вярващите? За да ги приласкаят. А също и да ги унизят, да им покажат колко са нищожни.
Много повече, отколкото си бе представял досега.
Чак сега забеляза едно място, осветено от мътна светлина. Без да е много сигурен, тръгна натам по по-сенчестите алеи. Взря се и видя още една сграда.
Гарата. Разбира се.
Съвсем бе забравил за единствената железопътна линия, която минаваше през Ватикана. Проследи релсите с поглед и видя, че малко по-надолу изчезват в някакъв тунел. „Няма път през, няма път над.“
А как стоеше въпросът с пътя „под“?
Нямаше представа къде водят релсите и дали въобще се охраняват; все пак, като се имаха предвид обстоятелствата, те бяха възможно най-доброто.
Но релсите бяха на откритото. За петнайсет-двайсет секунди щеше да бъде като на длан. Отново се огледа. Никой. Пое дълбоко дъх и затича.
Беше лудост да се разкрие така — можеха да го видят отвсякъде. Усещаше почти болезнено светлината на лампите. Всичко, което долавяше, беше пълната неподвижност около него, като въздушен тунел между дърветата и гарата. Стигна платформата и се просна върху траверсите. Всичко изглеждаше все така ярко и съвсем неподвижно; единственият избор беше да се притисне до ниската стена. Очакваше всеки момент да чуе отекването на стъпките на тичащи към него стражи.
Нищо.
Пое дълбоко дъх и се хвърли към тунела — последните двайсет метра чист спринт преди, покривката на мрака…
Имаше усещането, че върви безкрайно дълго — релсите с тесни платформи от всяка страна изчезваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Все пак беше по-добре, отколкото навън. Скочи върху платформата отляво и се взря навътре. Цва пъти погледна назад — светлината все повече се отдалечаваше. Когато се обърна за трети път, бе изчезнала съвсем. Чак сега забеляза сините блещукащи лампи, поставени нарядко по стената. Бяха доста слаби, но като че ли ставаха все по-ярки, докато очите му свикваха с тъмнината. Зачуди се дали вече е извън ватиканските стени.
Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше — отпред забеляза нещо, което се оказа огромна врата — от релсите до тавана, напълно затваряща тунела. Нищо чудно, че на гарата нямаше стражи: кой би могъл да мине през това? Огледа я. Дебела стомана, преграждаща прохода от край до край.