Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Извинете — чу глас отляво, — тук не може да се спи, младежо.
Пиърс вдигна глава и видя един свещеник — над седемдесетте, с дебели очила в черни рамки, които почти скриваха лицето му. Очите му изглеждаха огромни зад лещите — гигантски кафяви кълба, запълващи дебелото увеличително стъкло. И все пак в лицето му имаше нещо приятно, тънките бледи устни бяха свити загрижено и с разбиране. Когато забеляза облеклото на Пиърс, очите му като че ли станаха още по-големи.
— О — продължи той, — не разбрах, че сте свещеник. — Откритието обаче, че един свещеник е спал в църквата, беше още по-смущаващо. — Вие… молехте ли се, отче?
— Аз… да. Дойдох да се помоля — отвърна Пиърс. — Нямах намерение да… — Ръката му несъзнателно се вдигна към врата.
Старият свещеник се притесни още повече. Заспал свещеник, и то без якичка. Как можеше да си обясни това?
— Аз имам резервни — каза той, посочи стълбата до олтара и тръгна натам.
Пиърс се огледа; църквата бе празна.
— Кое време е, отче? — попита той.
— След малко ще е сутрешната служба — отвърна старият свещеник, без да се обръща. — Винаги идвам по това време. — И пак посочи с треперещата си ръка към стълбите. — Там е, горе. Якичката. — Пиърс стана и го последва, краката му бяха вдървени.
Канцеларията беше строга и семпла: два дървени стола с прави облегалки, поставени пред еднакво неприветливи бюра. Трети беше изправен до стената. Всичко това под внимателния поглед на едно разпятие, закачено на олющената стена. Помещението бе занемарено, като че ли не бе църква, а някакъв мизерен приют. Старият свещеник запристъпва към едното бюро, дръпна чекмеджето и измъкна нова якичка.
— Винаги забравям дали имам достатъчно. Когато минавам край „Гамбрели“, винаги си мисля, че трябва да си купя. — Пиърс кимна — знаеше този магазин на площад „Минерва“. — Стар съм вече, забравям. — Възрастният свещеник се усмихна. — Сигурно имам поне двайсет набутани някъде тук. — Пиърс взе якичката и си я сложи.
— Благодаря.
— Не сте ли италианец? — попита свещеникът.
— Не. Американец съм.
— Нямате къде да се настаните ли? — И продължи преди Пиърс да може да отговори: — Имахме някога един отец от Щатите. Каза ни, че си бил загубил целия багаж и документите. И той беше без якичка. Нахранихме го.
— Значи сте му помогнали. — Пиърс донагласи якичката и разтри вдървения си врат. — Всъщност имам квартира във… — Той млъкна. — Наблизо. — Усмихна се. — Идвам от Бостън… от една малка енория. — Не знаеше какво предизвика това неочаквано признание, но то като че ли имаше желания ефект: свещеникът слушаше внимателно. — Дойдох рано сутринта да се помоля, но бях много уморен и съм заспал.
— Разбирам. — Внезапен блясък изпълни очите на стария човек. — Искате ли да отслужим сутрешната служба заедно?
Пиърс понечи да откаже, после се спря. За какво всъщност бе влязъл тук? Кога друг път щеше да има такава възможност? Като имаше предвид последните двайсет часа, нямаше представа какво го чака зад вратите на църквата. Ако последната нощ беше някакво указание — при положение че не броеше моментното избухване на някаква решителност, — всичко отсега нататък щеше да бъде непознато.
— Да — каза той. — Много ще се радвам.
— И аз така си помислих. — Свещеникът бръкна в друго чекмедже и извади необходимите принадлежности — кърпи, потир, вино, нафора. Движеше се бавно, много предпазливо. Потъмнялото сребро и пожълтелите ленени кърпи в ръцете му напомняха за загубения блясък на вярата. Той ги сложи на бюрото, обърна се към един малък шкаф до вратата и измъкна също толкова древен епитрахил. Пиърс му помогна да се облече, после взеха нещата от бюрото и заслизаха към църквата, като стъпваха предпазливо по разнебитените стъпала. Пиърс бе обзет от странно спокойствие. Наредиха нещата на масата до олтара.
— Предпочитам латинския — каза старият свещеник. — Когато съм сам. Стари навици. Надявам се, че това няма да ви притесни.
Пиърс кимна. Стари навици. Чувство за място, за принадлежност.
— Добре — усмихна се старият свещеник. После пое дълбоко дъх — момент на спокойна мисъл — и започна месата; очите му зад рамките някак се бяха смалили, бяха съсредоточени, дори вглъбени. Тялото му се клатеше, ръцете му търсеха опората на масата.
Пиърс се присъедини. И за няколко минути като че ли забрави всичко, накарало го да търси убежище в „Сан Бернардо“. Всичко, което се намираше зад тези врати.
Видя светлините на втория етаж и разбра, че е будна; сянката зад прозореца показваше, че още работи върху свитъка. Пиърс натисна звънеца и зачака.