Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Макар и да не искаше да го признае, наистина нямаше друг избор. Свитъкът беше всичко, с което можеше да продължи. Дори и повече от това — той беше единственият начин да упражни натиск; защото в някакъв момент — той си даваше сметка за това — щяха да го открият. По-добре беше да разбере какво искат преди да се срещне с неизбежното.
Значи пак на урок при Аниели.
Колеблив глас по домофона.
— Ало?
— Аз съм, Иън Пиърс — каза той. — Видях, че свети…
Електрическата ключалка избръмча и той бутна вратата и влезе.
Апартаментът беше целият в облаци дим. Нито дума за поздрав, нито очакваната усмивка; само стъкленият похлупак, показващ се над барикада от книги. Той погледна бюрото и забеляза, че е успяла да стигне до края на свитъка. Видя също колко е изморена: червенината на бузите й бе отстъпила на болезнена сивкавост, косата й бе разчорлена — очевидни признаци, че изобщо не е лягала. От бисквитите бяха останали само няколко трохи.
— Ха, що за изненада! — каза тя прегракнало. — Или може би не.
Пиърс не беше сигурен какво да отговори.
Тя беше напрегната и неспокойна. Загрижена. Може би дори изпитваше някакво опасение, някакъв страх.
— Защо не седнете, отче? — каза тя разсеяно. Пиърс седна на единия от двата стола и почна да гледа как Аниели събира десетките листове, разпилени около купола. Поглеждаше всеки и го изучаваше, като че ли се мъчеше да открие някакъв порядък. — Виждам, че сте намерили якичката си — каза тя, без да вдига очи. Вгледа се в един пасаж, после — в друг. Пиърс не каза нищо. Нямаше смисъл да я запознава със снощните събития.
Тя взе чашата си, заобиколи бюрото, седна на втория стол и отпи една глътка; изражението й му показа, че кафето отдавна е загубило вкуса си.
— Защо не ми казахте какво представлява свитъкът?
Тонът й го изненада.
— Аз… не знаех какво точно е това. И все още не знам.
— Това е открито в базиликата „Сан Клементе“, нали? — Тонът й беше почти обвинителен.
— Така ми казаха.
— Значи зле са ви информирали. — Той не отговори и тя продължи: — Бих приела един такъв молитвеник. Бих приела дори и странното встъпление от Йоан. Но не и това! — Тя вдигна листовете.
След всичко, което бе преживял миналата нощ, Пиърс най-малко се нуждаеше от опяването на Аниели. Освен това поведението й бе някак необичайно. Трудно можеше да си представи, че наистина е повярвала, че я е подвел нарочно. Какво можеше да спечели той от това? Ако беше знаел какво представлява свитъкът, защо му бе трябвало да й го носи? Защо бе цялата тази загадъчност?
Тя заговори отново, тонът й вече не беше толкова суров.
— Наистина ли нямахте представа какво е това?
— Не, никаква. — Той правеше огромни усилия да не позволи преживяното през последните часове да повлияе на тона му.
— Е, това поне е някакво облекчение.
— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума?
Тя гледаше някъде над него.
Той взе един от пепелниците и го сложи до ръката й.
— Това ще помогне ли?
Накрая усмивка.
— А, изкуството на изкушението.
— Ако знаех, че е толкова лесно, никога нямаше да стана свещеник.
Още една усмивка. Уморена.
— И така, какво има в този свитък? — попита той.
— Този свитък… е нещо, което никога не бях виждала.
— Това звучи обещаващо.
— Може би. — Дълбока въздишка. Тя се отпусна в стола и започна: — Добре… за начало… това не е цялостен текст, както би могло да се очаква. Това е поредица от пришити единични листа, навити заедно. Това само по себе си е странно, но не е нещо нечувано. — Преди Пиърс да успее да попита, тя поясни: — След пожари, бедствия и така нататък от време на време остават ценни единични листа, разхвърляни безредно, които по-късно се събират в сборник или свитък просто заради по-удобното съхранение.
— И какво е това? — попита той. — Нещо подобно?
— Не. Което е още по-изненадващо. В случая всеки лист е свързан с останалите по много целенасочен начин. Нещо, както казах вече, което не бях виждала. Започва с пълния текст на „Съвършена светлина“, което само по себе си го прави уникален — но после продължава в серия от епистоларен вид. Писма.
В главата му се появи мисъл за свети Павел, скитащ се из Мала Азия.
— Апостолични?
— Не съвсем.
— Тоест свети Августин е грешал? Това не е сбирка от слова на Иисус?
— Очевидно.
За момент той позволи на разочарованието да го обхване, но после попита.
— И към кого са били насочени?
— Добър въпрос.
— Благодаря.
— Към „Братята на Светлината“ — Усмивка й беше дори по-дръзка от отговора й.