Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Пресече реката при моста „Аоста“ и тръгна по улица „Джулия“, лампите, окачени на високите стени, хвърляха отблясъци над магазините. Срещна само няколко влюбени двойки. Минувачите бяха доста пооредели, което не бе добре за него — трябваше да се насочи към по-оживен район.
Мина през площад „Кампо дей Фиори“, покрай един от любимите си ресторанти в северния му ъгъл — сега прозорците му тъмнееха, — и за миг почувства вкуса на горгонзолата. Беше вечерял тук преди три дни с няколко приятели от библиотеката; сега това място му се струваше странно чуждо — връзка, разрушена през последните осем часа.
Вървеше вече четирийсет минути, като избираше по-оживените места — площад „Навона“, фонтана „Треви“, нагоре към Испанските стълби — но тълпата по импровизирания му маршрут все повече оредяваше. Групички студенти бяха насядали по стълбите и около фонтана, скупчени около някоя китара, залисани в юношеска серенада, щастливи просто да зяпат римското лято. Тук имаше много повече двойки, имаше и туристи, които пробляскваха със светкавиците на фотоапаратите си срещу камбанариите, издигащи се в небето. Картини, измъкнати от чернеещия мрак.
Търсеното убежище обаче го нямаше. Той се чувстваше откъснат от тълпата, сякаш всяко негово движение се наблюдаваше през шпионка и бе попаднал във фокуса на увеличително стъкло, докато всичко друго се размиваше в неясни, мъгливи очертания. Каквато и сигурност да бе чувствал зад стените на Ватикана, бягството му му бе донесло растящо чувство на самота, подсилващо се от среднощното скитане. Самият град също като че ли усилваше това усещане: всеки нов завой засилваше чувството му за изолация, дори за изгубване на посоката. Всичко, което досега му бе познато, като че ли му бе отнето, останало далеч в миналото.
Дори и на площад „Барберини“ — сред внезапния сблъсък с булевардите, пълни с таксита и леки коли — дори и там му се струваше, че идва за пръв път. Всичко бе някак си по-студено, по-негостоприемно.
Внезапно разбра защо е поел по този път. Разбира се, той имаше и друго убежище в този град. Имаше място, където можеше да обмисли последните дванайсет часа на спокойствие. При Джон Джей. Малко на север от градините на „Квиринале“. Не можеше да повярва, че не му беше дошло наум досега. Вярно, през последните две години бе ходил там само три-четири пъти — Блейни непрекъснато хвърчеше до Щатите и обратно, — но дългите периоди без личен контакт не бяха разстроили отношенията им. Като имаше предвид какво му се бе случило тази нощ, Пиърс си помисли, че позвъняването на вратата му в два през нощта няма да доведе до нещо повече от леко повдигане на веждите. Независимо колко голяма щеше да е изненадата на стария свещеник.
Върна се няколко преки назад и стигна „Авигонези“ № 31, сграда, неразличима между останалите постройки по тясната улица — безкрайни стени от дялан пясъчник, осветени от лампи, накацали по металните стълбове. Огледа прозорците с надеждата да мерне светлинка на петия етаж. Нямаше късмет. Спря пред вратата и натисна звънеца.
На шестото позвъняване се отдръпна в празната улица и видя, че горе светна лампа. Миг по-късно шумът на древен домофон изпълни улицата.
— Си? — излая женски глас. — Са че оро соно? (Да? Знаете ли колко е часът? (итал.). — Б. пр.)
— Да, късно е… извинете — отвърна Пиърс на италиански. — Но трябва да видя отец Блейни.
— По това време? Кой сте вие?
— Отец Пиърс. Отец Иън Пиърс от Ватикана. Сигурен съм, че ще се сети.
— Отец…
Пиърс изчака.
— Американецът? — Тонът й вече не беше така войнствен.
— Да.
— Аха… — Отново мълчание. — Да, отче, сигурно щеше да се сети, но не е тук. Отсъства за няколко дни. Ако мога да направя нещо за вас… но в два през нощта…
Умът му отказваше да приеме факта.
— Не е тук ли?
— Съжалявам, не. Той очакваше ли ви?
Трябваха му няколко секунди, за да отговори.
— Не. Нямаме уговорка.
— Той се обажда от време на време. Какво да му предам?
— Нищо… Всичко е наред.
— Сигурен ли сте, отче? Не бихте ли искали… да се качите? Сигурен ли сте, че всичко е наред?
Още един дълъг момент.
— Лека нощ.
— Отче…
Докато се отдалечаваше, гласът все още го преследваше. Чувството за самотност беше още по-силно. Още няколко дни. Не разполагаше с толкова време.