Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
— Луи е толкова внимателен към мен, колкото въобще може да бъде един съпруг.
— Чуйте, племеннице, разберете ме добре; имам пред вид неговите задължения като съпруг-християнин — неговите плътски задължения, ако предпочитате.
Руменина обля челото на Клеманс.
— Не виждам — смотолеви тя, — че Луи би могъл да бъде упрекнат за нещо в това отношение. Та аз съм омъжена едва от пет месеца и не мисля, че има вече повод да се тревожите.
— Но, кажете, удостоява ли той редовно леглото ви?
— Почти всяка нощ, чичо, ако именно това държите да узнаете; а когато го пожелае, какво мога да бъда повече аз от негова слугиня.
— Добре, добре, да се надяваме — рече Шарл дьо Валоа. — Но трябва да разберете, племеннице моя, че не друг, а аз уредих този брак; не бих искал да ме корят за лош избор.
За пръв път Клеманс усети прилив на гняв. Тя отмахна бродерията си, стана от стола и с глас, в който можеше да се долови тонът на старата кралица Мария, каза:
— Вие като че ли забравяте, месир чичо мой, че баба ми е дала живот на тринадесет деца и че майка ми Клеманс Хабсбургска имаше вече три, когато умря почти в тази възраст, в която съм аз сега. Леля ми Маргьорит, вашата първа съпруга, не ви е дала повод да се оплаквате, доколкото знам. Жените от нашия род са плодовити и го доказват в не едно кралство. Ако има някаква пречка да се осъществи вашето пожелание, тя няма да е от моята кръв. И по този въпрос, месир, достатъчно говорихме за днес, а и завинаги.
Сетне се оттегли в стаята си и не позволи на никоя от придворните да я последва.
В тази стая два часа по-късно първата камериерка Йодлин влязла, за да приготви леглото, я завари седнала до прозореца, зад който вече се бе спуснала нощта.
— Как може, мадам — възкликна тя, — оставили са ви без светлина! Ще повикам веднага!
— Не, не, не искам никого — рече беззвучно Клеманс. Камериерката разрови гаснещия огън, пъхна в жарта един насмолен клон и запали с него свещта, набучена на железен светилник.
— О, мадам, та вие плачете? — каза тя. — Да не би някой да ви е наскърбил?
Кралицата изтри очи.
— Лошо чувство измъчва душата ми — каза отривисто тя. — Аз ревнувам.
Йодлин я погледна изненадана.
— Вие да ревнувате, мадам,? Но каква причина може да имате за ревност? Съвсем сигурна съм, че нашият господар сир Луи не ви мами, нито дори е помислял за това.
— Ревнувам мадам дьо Поатие — подзе Клеманс. — Завиждам й, задето ще има дете, а аз не очаквам. О, аз много се радвам за нея наистина; но не знаех, че от щастието на друг може тъй силно да те заболи.
— Наистина, мадам, от него може силно да боли — от чуждото щастие!
Йодлин изрече това някак особено, не като прислужница, която се съгласява с думите на господарката си, а като жена, която е преживяла същата мъка и я разбира. Това не убягна на Клеманс.
— И ти ли нямаш деца? — я попита тя.
— Напротив, мадам, напротив, имам дъщеричка, която носи моето име и скоро навърши десет години.
После се обърна и се засуети около леглото, като сне покривките от брокат и катерича кожа.
— Отдавна ли си камериерка в този замък? — продължи Клеманс.
— От пролетта, тъкмо преди да дойдете вие. Дотогава бях в градския дворец, където се грижех за бельото на нашия сир Луи, а преди него съм вършила това десет години за неговия баща, крал Филип.
Настъпи мълчание; чуваше се само как ръката на жената отупва възглавниците.
„Тя сигурно знае всички тайни на този дом… и на неговите спални — си каза кралицата. — Но не, няма да я питам за нищо, не искам да я разпитвам. Лошо е да се насърчават слугите да приказват… Това е недостойно за мен.“
Но кой друг можеше да я осведоми, ако не една слугиня, ако не едно от тези същества, които споделят личния живот на кралете, без да делят с тях властта? Тя никога не би посмяла да зададе на някой от членовете на кралското семейство въпроса, който пареше мисълта й след разговора с Шарл дьо Валоа; пък и щяха ли да й дадат искрен отговор? Всъщност нямаше доверие в никоя от високопоставените дами при двора, защото никоя не й беше истинска приятелка. Клеманс се чувствуваше като чужденка, която ласкаят с празни комплименти, но знаеше, че я наблюдават и дебнат, че никой не би й простил и най-малката грешка. Затова можеше да се отпусне само пред прислужниците. Йодлин й вдъхваше особено доверие. С прямия си поглед и безизкуствено държане, със старателните си и спокойни движения първата камериерка проявяваше от ден на ден по-голямо внимание към нея, но го правеше незабележимо, без показност.