Трошача
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Трошача #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трошача». Краткое содержание книги:
Княгинята казва на Архан, че ще има дете. Князът поканва на веселбата първият срещнат от улицата — гадателката Веста, млада, красива жена с дълга черна коса, наметната с дрипаво наметало. Тя му предсказва, че страната ще запустее, градът ще бъде разрушен, а детето му няма да се роди. Торк иска да я съсече с меча си, но Архан не му позволява. Той й дава няколко жълтици и я пуска да си върви. Завалява проливен дъжд. Веста остава в конюшната на двореца при коняра. На сутринта си отива, но му казва да държи няколко коня постоянно оседлани.
Рано сутринта разтревоженият княз праща войници и каменоделци да разрушат Трошача, но е вече късно. Каменният великан, гол и бос, само с набедрена превръзка, премазва пратениците на княза по пътя към крепостта. Главата и раменете на великана стърчат над крепостната стена. Князът и Торк се втурват към крепостната стена да се бият с Трошача. Напразни са опитите на защитниците да го спрат с мечове, копия и стрели. Трошача събаря с каменния си боздуган крепостната стена, а после с юмруци и ритници разрушава целия град. Торк и князът успяват веднъж да го омотаят с въжетата и да го съборят, но сляпата разрушителна сила продължава да вилнее, при което откъсва ръката на Торк.
Князът се връща в двореца и едва успява да изтръгне княгинята от лапите на Трошача. Идва Веста. Тя помага на княгинята. Групата прекарва деня в подземията на двореца, а през нощта с конете, доведени от коняра, напуска града. По пътя княгинята умира, но Веста казва на княза, че ще има син.
Групата на княза стига в гората, където живее племето на горските ловци. Князът се оженва за Ида, дъщерята на вожда Берил, която му ражда син. Архан тайно построява метателни машини и се връща при езерото. Групата дразни великана. Той се събужда и тръгва срещу нарушителите на покоя му. Архан успява да докосне колената му с вълшебна течност. Трошача губи равновесие върху трупите, които се търкулват под краката му, полита по стръмнината и пада в езерото. Само главата с тъпото му чело остава над водата.
Архан довежда своето семейство във владенията си и започва да възстановява града.
Залива ви нова вълна от смях. Напразно Веста ти прави знаци с ръце, смехът е по-силен от волята ти, той продължава да те разтърсва. Отдавна не си се смял така!
Когато смехът ви утихва, Главния великан се изправя на пясъка на собствените си крака. То е едно жалко дребно човече. Нищо и никакво джудже.
— Превръщам ви във великани — посочва джуджето теб и Торк. — Ще трошите камъни и ще ги смилате на пясък. Теб — посочва джуджето Зияд, — превръщам във великан, който прави скали. А младата дама, най-умната сред вас, ще бъде мой Главен съветник.
Веста се превръща във врана и литва към съборетината. Ти и Торк тръгвате покорно да мелите пясък, а разтрепераният Зияд отива да прави скали.
Започни от 1.
262
— Нищо ли не чуваш, княже? — пита старият воин.
Думите му те изваждат от дълбоките мисли. Спираш коня си. Останалите спират до теб. Няколко секунди се вслушваш напрегнато. Ушите ти долавят чукане и тракане. Усещаш лек трус, после още един и още един.
— Какво е това?
Въпросът ти не е зададен на никой от присъстващите. И все пак Веста отговаря:
— Това е машината на пустинята. Работи денонощно.
Какво ли иска да каже гадателката? Думите й не винаги са ясни, но тя рядко греши.
Попадаш на 228.
263
Сега трябва да се свържа с моите приятели, казваш си. Заедно сме по-силни, отколкото всеки поотделно.
Около теб продължава да се носи облак прах. Викаш Торк. Той не отговаря. Веста и Зияд също мълчат. Колкото и да викаш, никой няма да откликне на твоя зов.
Загиваш сам в средата на прашния облак.
Започни от 1.
264
Вратата на замъка се отваря със страшно скърцане.
— Не могат ли да й сложат малко мас? — въздиша Зияд. — В нашата конюшня такова нещо нямаше.
— Това е замък, глупако — чува се един глас. Без да забележите, от съборетината е излязла по терлици черна котка със зелени очи.
— Коя си ти? — питаш котката.
— Аз съм Главния съветник на Негово колосално височество.
— Изключително сме поласкани, че лично вие…
— Да не губим време. Негово колосално височество не обича досадниците.
— А по работа приема ли? — питаш ти и подаваш на котката плик с рушвет за средни посредници. Котката се мръщи, но прибира плика.
— Приема. Само си дръжте шапките и затегнете коланите. За шапките може и да се сетите, но за коланите бас държа, че не ви сече пипето.
— Няма да ги напълним — успокояваш ти котката.
— Кое? — пита учудено тя.
— Гащите.
Котката присвива учудено очи.
— Брей, ти си бил много хитър! Искаш да ми заемеш мястото, а? Не става, мой човек.
— Не се безпокой, идвам за друго.
— Всички казват така, ама като ми видят креслото… — промяуква котката и с два скока се скрива в съборетината. Вратата се затваря със същото отвратително скърцане.
Мини на 31.
265
— Нещо става във въздуха — казва Торк.
— И аз така мисля — чуваш гласа на Веста зад гърба си. Тя се изравнява с теб и продължава: — Усещам някаква промяна, но не мога да кажа каква.
— Опасно ли е? — питаш я ти.
— Може би.
Далечен шум, по-скоро тътен, стига до ушите. Шумът приближава и изтънява. Чува се свистене.
Ще потърсиш ли причината за това свистене?
Да — мини на 252.
Не — върни се на 35.
266
Веста прошепва:
— Тук има някой. Усещам, че някой ме гледа.
Тихо приближаваш до нея.
— Сигурна ли си?
— Да. Чувствам го с кожата си.
Умът ти работи трескаво. Как да постъпиш тук, в гората, където от дървета и храсти не виждаш ни враг, ни приятел?
Мини на 217.
267
Пушльо пристъпва бавно към теб. По вихъра, от който е изваяно лицето му, плъзва нещо като усмивка. В гласа му звучат подигравателни нотки.
— Нямаш огледало, нали?
Бъркаш в чантата. Изваждаш първия вълшебен дар, който ти попада под ръка — въжето с куката, и го хвърляш в лицето на вихъра. В отговор чуваш презрителен смях.
— И си съвсем сам — продължава да се упива от силата си Пушльо.
Хвърляш един след друг още няколко предмета, но без особен успех. Най-подир се навеждаш, грабваш шепа пясък и с все сила го хвърляш в мутрата на Пушльо. Той само се превива от смях.
Когато му омръзва да се забавлява, Пушльо надува бузи. Вятърът те вдига и те понася на запад. След малко до теб долитат и тримата ти спътници. Скоро пустинята свършва. Всички заедно падате бавно и стъпвате на зелена трева. Тук гората е съвсем близо.
Накъде ще тръгнеш? На юг — не си струва.