Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Пашата се взря в мен и посочи часовника. „Милорд“, каза той.
„Защо го построихте? При това по толкова богохулен начин — с женска глава над вратата?“
По лицето на пашата пробяга гняв. „Вече ви казах, милорд, аз не робувам на никакви жалки религиозни канони.“
„Но тогава защо го построихте?“
„Щом държите да знаете“ — пашата пое дъх и просъска, — „за да означа най-свещеното място в античния храм на подземния свят. Точката, която според древните, била входът към Хадес. Построих кьошка от преклонение пред миналото и пред мъртъвците.“
„Значи, според вас, Хадес е по-велик бог от Аллах?
«Да.» Пашата тихо се разсмя. «Точно така.»
«В кьошка има стъпала.»
Пашата кимна.
«Много бих искал да видя какво се крие под тях.»
«Изключено, милорд, съжалявам. Забравяте, че долният свят е само за умрелите.»
«Вие самият слизал ли сте там, ваша светлост?»
Усмивката на пашата бе хладна като лед. «Лека нощ, милорд.»
Сведох глава. «Лека нощ, ваша светлост.» Обърнах се и тръгнах към стълбата, водеща за моята стая. Янакос мигом се затътри след мен. Отново се обърнах. «Между другото, Хайде, робинята, къде е тя тази вечер?» Пашата ме погледна. Забелязах“, продължих аз, „че тя не ни сервираше. Притеснявам се да не би да е болна.“
„Имаше лека треска“, най-после рече пашата. „Надявам се, не е сериозно?“
„Не, съвсем не.“ Очите му проблеснаха. „Лека нощ, милорд.“
„Лека нощ.“
Качих се в стаята си. Янакос ме последва. Разбира се, заключих вратата, но знаех, че той е вън — пази и чака. Странна работа. Легнах си и напипах нещо под възглавницата. Бръкнах и извадих разпятието на Хайде. Имаше и бележка: „Скъпи ми лорде, дръжте това при себе си. Аз съм добре. Бъдете смел, каквото и да стане.“ Беше се подписала „Елефтерия“ — свобода. Усмихнах се и запалих още една свещ. След малко запламтяха всичките свещи, които успях да открия. Подредих ги около леглото си — получи се стена от светлина. Изгорих бележката в пламъка на една от тях. Видях как се превърна в пепел. Очите ми започнаха да се затварят. Почувствах се ужасно уморен. Докато се усетя, бях заспал.
Той ми се присъни. Не можех да се движа, нито да дишам; не се чуваше никакъв звук, освен ритъма на кръвта в ушите ми. Намираше се върху мен — отвратително изчадие на мрака, тежко и надвесено като хищна птица. Беше впило в гърдите ми меки като пиявици устни — дебели и пълни с кръв. Опитах се да отворя очи. Мислех, че ги отварям, но от пламъците на свещите не виждах и следа. Наоколо цареше само тъмнина, задушаваща тъмнина. Вдигнах поглед и ми се стори, че зърнах лицето на пашата. Той ми се усмихна с бледа похотлива усмивка, но когато го погледнах, в очните му ями нямаше нищо друго освен пустота. Имах усещането, че започвам да пропадам в тях. Тъмнината бе задгробна и вездесъща. Крещях, без да издавам нито звук, а после се превърнах в част от мрака. Нямаше нищо друго.
На следващия ден имах треска. Ту изпадах в безсъзнание, ту се свестявах. Въобще не бях наясно кое е истина и кое — не. Стори ми се, че пашата се появи до леглото ми. Държеше в ръце разпятието и ми се надсмиваше. „Наистина, милорд, много съм разочарован! Щом презирам своята собствена религия, защо трябва да проявя уважение към вашата?“
„Вярвате в съществуването на духове, нали?“
Пашата се усмихна и изви глава. Протегнах ръка към него. „Вярвате в тях, нали?“ попитах аз отново. „Вярвате, че в този замък… че по коридорите му минават мъртвите?“
„Това е съвсем друг въпрос“, с кротък глас отговори пашата и се обърна към мен.
„Защо?“, чувствах, че се изпотявам. Вакел седна до мен и ме погали по ръката. Аз се дръпнах. „Нищо не разбирам,“ рекох. „Снощи ме посети един дух. Вие знаете това, нали, или просто бълнувам?“ Пашата се усмихна, без да каже нищо. Очите му приличаха на сребриста вода. „Как е възможно да съществуват такива неща“, настоях аз, „а да не съществува Господ? Моля ви, кажете ми. Изгарям от любопитство, искам да знам. Как е възможно?“
Пашата се изправи. „Аз не казвам, че няма Господ“, отвърна той. Лицето му изведнъж потъмня. По него премина меланхолия и надута решителност. „Господ може и да има, милорд, но ако е така, той просто не се интересува от нас. Чуйте — минал съм през големи ужаси и познавам задгробния живот. Прониквал съм в неизбродното царство на вселената и в безкрая на несвършващите векове; прекарал съм дълги нощи занимавайки се със странни науки, изучавал съм тайните и на духовете и на човека. Пребродих свят след свят, звезда по звезда, вселена след вселена, търсейки Бога.“ Той замлъкна. После щракна с пръсти пред лицето ми. „И не открих нищо, милорд. Ние сме сами, вие и аз.“ Опитах се да кажа нещо, но той ме прекъсна с рязък жест. Наведе се над мен и почувствах, че устните му докосват бузата ми. „Ако искате да споделите моята мъдрост“, пошепна той в ухото ми, „трябва да се гмурнете, като мен, в пещерите на смъртта.“ Усетих, че отново ме целува. „Скръбта е знание, милорд“, тихо рече той и дъхът му докосна лицето ми, лек като бриз. „Трябва да запомните само това“, устните му погалиха моите и думите му приличаха на целувка — „Дървото на познанието не е дърво на живота.“