![Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]». Краткое содержание книги:
Арен се повдигна на лакът и се загледа напред. Луната, която бе изгряла пред лодката, когато напуснаха залива Сосара, сега отново беше напреде им, залязвайки. Зад тях от изток идваше денят — мъждив и посивял.
Нямаше облаци, небето бе смътно и болезнено неясно. По-късно слънцето започна да пари, но грееше забулено, без блясък.
Целия ден те плаваха покрай бреговете на Лорбанъри, ниски и зелени от дясната им страна. Лек вятър духаше откъм сушата и издуваше платното им. Някъде привечер отминаха и последния голям нос; бризът утихна. Ястреба извика магически вятър и като пуснат сокол „Взор“ стремително полетя, оставяйки зад себе си Острова на коприната.
Бояджията Сопли седеше свит на мястото си през цялото време; очевидно имаше страх от лодки и от морето, бе налегнат от морска болест и окаян. В този миг той дрезгаво се обади:
— На запад ли пътуваме?
Залезът светеше право в лицето му. Но Ястреба кимна; проявяваше търпение и при най-глупавите му въпроси.
— Към Обхол ли?
— Обхол е на запад от Лорбанъри.
— Далеч на запад. Може би онова място е там.
— Как изглежда то?
— Откъде да знам! Как бих могъл да го видя? То не се намира в Лорбанъри. С години съм го дирил, четири-пет години в мрака, в нощта. Когато затворех очи, той ме викаше: „Ела, ела“, ала аз все не можех да отида. Аз не съм повелител на магьосниците, способен да намира пътищата в мрака. Но има и място, където може да се отиде по светло, на слънце. Милди и майка ми не успяха да проумеят това. Те търсеха само в тъмното. Тогава старият Милди умря, а майка ми загуби разсъдъка си. Забрави заклинанията, които използвахме при боядисването, и туй се отрази на ума й. Искаше да умре, обаче аз й казах да почака. Да почака, докато открия онова място. Трябва да има такова място. Щом мъртвите могат да се връщат в живота на този свят, трябва да съществува някакво място, откъдето се преминава.
— Мъртвите се връщат в живота, така ли?
— Мислех, че тия неща са ти известни — отвърна Сопли след малко, като гледаше изпитателно Ястреба.
— Аз се стремя да ги узная.
Сопли нищо не каза. Жрецът внезапно впери в него остър, прям поглед, на който не можеше да се устои, и рече ласкаво:
— Път към безсмъртието ли търсиш, Сопли? Сопли срещна очите му за миг. После сведе своята рошава, кафеникаво-червена глава, сключи ръце около глезените си и се полюля напред-назад. Изглежда, заемаше тази поза, когато се страхуваше, а щом беше в нея, нито говореше, нито слушаше какво му приказват. Арен се извърна от него отчаян и отвратен. Как щяха да пътуват дни и нощи наред със Сопли в една осемнадесетфутова лодка? То бе като да делиш едно и също тяло с някоя болна душа…
Ястреба се приближи до носа и коленичи на пейката за гребеца, съзерцавайки бледата вечер.
— Този човек има нежна душа — каза той. Арен не отговори. Само попита ледено:
— Що за място е Обхол? Никога не съм чувал за него.
— Виждал съм го единствено на картите, нищо повече… Погледни нататък — спътниците на Гобардон!
Огромната звезда с топазен цвят сега се бе издигнала по-високо в южното небе, а малко под нея блестяха едно бяло светило вляво и едно синкаво-бяло вдясно, като образуваха триъгълник и озаряваха мътното море.
— Имат ли имена?
— Повелителят на имената не знаеше. Може би жителите на Обхол и Уелоги са им дали названия. Нямам представа. Вече навлизаме в неизвестни морета, Арен, под Знака на края.
Момчето не отвърна, вгледано с някаква омраза в светлите безименни звезди над безбрежната водна шир.
Докато те плаваха на запад ден след ден, топлината на южната пролет се спускаше над водите и небето се проясняваше. Но на Арен му се струваше, че светлината е някак си мъждива, като пречупена през стъкло. Морето бе топло и плаването не освежаваше. Солената им храна беше безвкусна. Всичко бе лишено от ведрина и блясък освен през нощта, когато звездите грееха с по-могъщо сияние от всеки друг път. Той лягаше и гледаше към тях, докато заспеше. А заспеше ли, почваше да сънува — все оня сън с блатото и ямата или някаква долина, обградена от високи скали, или безконечен път надолу под надвиснало небе. И все тази мъглива светлина, и ужаса, и безнадеждния опит да избяга.
Той не спомена на Ястреба за всичко това. Не говореше за нищо съществено с жреца, за нищо освен за дреболиите, съпътстващи плаването им. Ястреба, който винаги трябваше да бъде измъкван от обичайното си мълчание, и сега беше потънал в него.