Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Всичко изглеждаше толкова истинско.
Свиърфнеблите се приближиха още, нетърпеливи да станат свидетели на ослепителното майсторство с меча, което щеше да им покаже този забележителен мрачен елф, дошъл от земите на Подземния мрак. Но тогава се случи нещо ужасно.
Преди миг Дризт беше в ролята си на актьор, който забавлява публиката с една история за смелост и бойна техника. В следващия момент, когато елфът насочи дървения си „меч“ към статуята на чудовището, той вече не беше Дризт. Върху главата на василиска стоеше ловецът, точно както се бе случило през онзи ден в тунелите отвъд пещерата на мъха.
Колчетата се забиха в очите на чудовището, удари започнаха да се сипят по каменната му глава.
Свиърфнеблите се отдръпнаха назад, някои от страх, други от предпазливост. Ожесточен ловецът продължаваше да удря и блъска, и накрая камъкът се пропука. Главата на василиска се отчупи и падна на земята, а мрачният елф загуби равновесие, търколи се надолу на кълбо, скочи на крака и отново се хвърли срещу чудовището, размахвайки колчетата си. Дървените остриета се натрошиха, дланите на Дризт се обляха с кръв, но ловецът не се предаваше.
Силни гномски ръце сграбчиха елфа за раменете и се опитаха да го спрат, но той се обърна към новите си противници. Те бяха по-силни от него, двама го държаха здраво, но загубиха равновесие след няколко сръчни извивания. Ловецът ги изрита в коленете, падна на своите, търколи се на кълбо и хвърли двамата пазачи на земята.
Ловецът вече беше на крака, заел позиция със счупените си остриета, когато към него се приближи поредният неприятел.
Безстрашният Белвар, разперил ръце, за да му покаже, че няма да се отбранява и няма да го нарани, не спираше да вика:
— Дризт! Дризт До’Урден!
Погледът на ловеца се спря върху чука и кирката на възрастния свиърфнебъл и в главата му изникнаха бледи спомени. Изведнъж той отново беше Дризт До’Урден. Ужасен и засрамен той пусна колчетата на земята, погледна разкъсаните си длани и изпадна в несвяст.
Преди да падне, Белвар успя да го хване, вдигна го на ръце, отнесе го в дома си и го положи в хамака.
Дризт спа неспокойно, пробуждан от кошмари — спомени за Подземния мрак и за онази негова тъмна страна, от която не можеше да избяга.
По-късно през нощта Белвар влезе в стаята и завари мрачният елф седнал на ръба на каменната масичка.
— Как бих могъл да ти обясня? — заговори гостът. — Как бих могъл да се извиня?
— Не е нужно да го правиш — заяви гномът.
Дризт го изгледа скептично.
— Ти не разбираш — започна той, чудейки се как да обясни на надзирателя какво бе надделяло над разума му.
— Дълги години си живял в Подземния мрак. Оцелял си там, където другите не могат — промълви Белвар.
— Наистина ли съм оцелял? — зачуди се Дризт.
Белвар леко потупа мрачния елф по рамото и седна до него на масата. Там останаха през цялата нощ. Дризт не продума нищо, гномът също не настоя да продължат разговора си. Той знаеше какво трябва да стори сега — да бъде до него и мълчаливо да го подкрепя.
Не усетиха колко време е минало така, но накрая гласът на Селдиг ги извади от унеса:
— Излез, Дризт До’Урден — викаше момчето отвън. — Излез и ни разкажи още истории от Подземния мрак.
Дризт погледна учудено към Белвар — не знаеше дали молбата на младежа не е някаква шега или гаден номер.
Усмивката на надзирателя разсея опасенията му.
— Магга каммара, мрачни елфе — засмя се той. — Няма да те оставят на спокойствие.
— Кажи им да си вървят — настоя Дризт.
— Нима ще се оставиш така? — запита възрастният гном, а гласът му вече не звучеше така мек. — Ще се предадеш?! Ти, който си оцелял в необитаемите тунели на Подземния мрак?
— Прекалено съм опасен — отчаяно обясни елфът, опитвайки се да намери подходящите думи. — Не мога да го владея… не мога да се отърва от…
— Върви при тях, мрачни елфе — заяви Белвар. — Този път те ще внимават повече.
— Но този… звяр… той ме преследва — опитваше се да му обясни Дризт.
— Може би, но не задълго — спокойно отвърна надзирателят. — Магга каммара, Дризт До’Урден! Пет седмици не са достатъчни в сравнение с годините, които си преживял в дивото. Ще имаш свободата си, ще се отървеш от този… звяр.
В тъмносивите очи на възрастния гном елфът откри загриженост и прямота.
— Само трябва да го поискаш — добави той.
— Хайде, Дризт До’Урден — завика отново Селдиг.
Този път Дризт отговори на повикването и занапред го правеше само той.
Кралят на миконидите наблюдаваше мрачния елф, кръстосващ из долчинката на мъха. Владетелят познаваше само един мрачен елф и това бе Дризт — неговият съюзник, който си бе тръгнал. Този тук не приличаше на него. Без да съзнава риска, който поема, единайсетфутовият миконид се спусна надолу, за да пресрещне непознатия.