Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
— На теб ти подхождат идеално — отвърна Дризт малко по-остро, отколкото бе искал.
Надзирателят кимна и бавно се завъртя, за да огледа стаята си.
— Значи така било — тихо промълви той и по тона му мрачният елф разбра, че го е наранил доста с думите си. Гномът се обърна към Дризт: — Магга каммара, мрачни елфе — въздъхна той, а на кръглото му лице се изписа смирено изражение. — Нека това да ти е за урок.
— Но защо? — развълнува се гостът. — Защо Белвар Дисенгалп, най-почетният надзирател — гномът отново потръпна, като чу титлата си, — предпочита да стои затворен в сенките на собствената си къща?
Възрастният свиърфнебъл решително стисна устни и присви тъмните си очи.
— Излизай — отекна гласът му. — Ти си млад, мрачен елфе, целият ти живот лежи пред теб. Аз вече съм стар, дните ми са преброени.
— Не си толкова стар — възрази Дризт, убеден, че този път ще притисне упорития свиърфнебъл и той, ще му разкаже кое е това, което така силно го тревожи. Но Белвар просто се обърна, мълчаливо влезе в спалнята си и спусна след себе си завесата, която му служеше за врата.
Мрачният елф поклати глава и от безсилие удари с юмрук по дланта си. Белвар беше направил толкова много за него — беше го избавил от тежката присъда на крал Шниктик, през последните седмици бяха станали приятели, той го бе научил на езика на свиърфнеблите и на техните привички. Дризт виждаше, че гномът страда от нещо и искаше да му помогне по някакъв начин, да му се отблагодари. Искаше да се затича към стаята, да махне завесата и да поговори с надзирателя, да го накара да сподели мрачните си мисли.
Но елфът все още не можеше да се държи така дръзко с новия си приятел. Закле се, че с времето ще се опита да разбере болката му, но сега трябваше да се справи със собствената си нерешителност. Белвар му бе дал разрешението си да излезе навън в Блингденстоун!
Дризт погледна към групичката. Трима младежи стояха неподвижни пред статуята на василиска, сякаш се преструваха на вкаменени от чудовището. От любопитство мрачният елф се приближи към вратата, за да погледа от там, и преди да е усетил какво прави, вече беше излязъл навън и вървеше към гномовете.
Щом се приближи, те прекъснаха играта си. Искаха да се запознаят с мрачния елф, за когото се говореше от седмици. Младежите се втурнаха към него, наобиколиха го и тихичко започнаха да го обсъждат.
Когато свиърфнеблите се струпаха около него, Дризт усети, че мускулите му се напрягат. Първичните инстинкти на ловеца в него го накараха да се почувства уязвим и застрашен. Мрачният елф събра всичките си сили и се помъчи да овладее чувствата си — започна непрекъснато да си повтаря, че тези гноми няма да го наранят и не са му врагове.
— Привет, мрачни елфе, приятелю на Белвар Дисенгалп — поздрави го един от тях. — Аз съм Селдиг. Сега съм само многообещаващ начинаещ, но след три години ще стана миньор — откривател.
Дризт не успя да разбере всичко казано от младежа — така бързо говореше той, — но разбра каква ще е бъдещата му професия. Белвар му бе разказвал за миньорите — откриватели, които пътуваха из тунелите на Подземния мрак, търсеха находища на минерали и скъпоценни камъни и се ползваха с най-голямо уважение в целия град.
След кратко мълчание елфът отвърна на поздрава:
— Здравей, Селдиг. Аз съм Дризт До’Урден — каза той и скръсти ръце пред гърдите си — не знаеше какво друго да направи. В Мензоберанзан, пък и навсякъде из Подземния мрак, този жест означаваше „мир“ и Дризт се надяваше, че гномовете ще разберат намеренията му.
Свиърфнеблите се спогледаха един друг, отвърнаха със същия жест и се усмихнаха, когато чуха облекчената въздишка на мрачния елф.
— Казват, че си живял в тунелите на Подземния мрак — продължи Селдиг и направи знак на Дризт да го последва до мястото, където играеха.
— Да, дълги години — отвърна той и закрачи след младия гном. Останалата част от групичката го последва почти плътно и това веднага събуди инстинктите му на ловец, но мрачният елф успя да ги овладее.
Компанията достигна до статуята на василиска, Селдиг седна върху нея и помоли Дризт да му разкаже няколко истории от своя живот.
Мрачният елф не беше сигурен, че ще се справи с разказа на езика на свиърфнеблите, но Селдиг и останалите не спираха да настояват. Накрая го убедиха. Дризт кимна и се изправи. Замисли се малко — опитваше да си спомни история, която ще се хареса на младежите — оглеждаше се наоколо из пещерата, търсеше нещо, което да го подсети… Погледът му се спря върху статуята на василиска.
— Това е василиск — обясни Селдиг.