Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
— Ще го окачим в другата стая — каза Белвар и посочи към хамака със своята ръка — чук. Дризт тръгна, за да го донесе, но надзирателят закачи мрачният елф с кирката си и го обърна към себе си.
— По-късно — обясни му той. — Първо ще ми разкажеш защо си дошъл — гномът спря погледа си върху изпокъсаните дрехи на Дризт и огледа мръсното му, изподраскано лице. Личеше си, че елфът е прекарал дълго време навън из тунелите. — Ще ми кажеш и откъде идваш — налага се да ми кажеш.
Мрачният елф седна тежко на каменния под и се облегна на стената.
— Дойдох тук, защото нямаше къде другаде да ида — честно си призна той.
— Кога напусна града си, Дризт До’Урден? — попита го меко Белвар. Дори и когато шепнеше, силният глас на гнома сякаш звънтеше с чистотата на добре настроена камбана. Елфът се възхищаваше на емоционалния му диапазон и на това как успяваше да внуши искрено състрадание или страхопочитание само с лека промяна на тембъра.
Дризт повдигна рамене и се загледа в тавана, а в съзнанието си се връщаше далеч в миналото.
— Преди години. Изгубих представа за времето — промълви той и погледна към гнома. — Времето няма голямо значение в необятните проходи на Подземния мрак.
По опърпания вид на елфа си личеше, че казва истината, но въпреки това възрастният надзирател се учуди. Той се приближи към масата в средата на стаята и седна на столчето. Белвар бе виждал Дризт в битка, беше видял как мрачният елф победи земен дух, а това не беше никак лесно! Но ако казваше истината, ако наистина бе оцелял сам в земите на Подземния мрак толкова години, тогава надзирателят му дължеше много по-голямо уважение, отколкото изпитваше към него сега.
— Разкажи ми за приключенията си, Дризт До’Урден — подкани го Белвар. — Искам да знам всичко за теб, за да мога да разбера по-добре желанието ти да дойдеш в града на най-големия враг на твоята раса.
Дризт доста помълча — чудеше се как и откъде да започне. Вярваше на Белвар Дисенгалп, а и нима имаше друг избор? Но не беше сигурен, че той ще разбере това, което го бе накарало да остави сигурността, която му предлагаше Мензоберанзан. Нима Белвар, който живееше в такова задружно и приятелски настроено общество, можеше да разбере колко отвратително място бе Мензоберанзан? Дризт се съмняваше, но… нима имаше друг избор.
И така Дризт тихичко разказа последните десет години от живота си на възрастния свиърфнебъл. Разказа му за предстоящата война между дома До’Урден и дома Хюнет, за срещата си с Масой и Алтън, за това как се бе сдобил с Гуенивар, за жертвоприношението на Закнафейн — баща, учител и приятел на Дризт, и за решението си да остави своя народ и злата му богиня Лот. Надзирателят разбра, че елфът говори за мрачната богиня, която гномовете наричаха Лот, но не се впусна в обяснения за местното наименование на Кралицата на Паяците. Ако Белвар се бе съмнявал в истинските намерения на Дризт през онзи злощастен ден преди години, то сега повярва, че преценката му за него е била правилна. Гномът усети, че се е разтреперил, докато неговият гост му разказваше за живота си в земите на Подземния мрак, за срещата си с василиска и за битката със собствените му брат и сестра.
Надзирателят бе разбрал всичко, макар че Дризт нито му бе споменал за причината да потърси свиърфнеблите, нито за мъката си от самотата и страха, че е започнал да губи истинската си същност и я е заменил с първичните си инстинкти за самосъхранение. Елфът наближи края на разказа си, стигна до последните дни, преди да се реши да влезе в Блингденстоун, и започна да подбира по-внимателно думите си. Все още не бе наясно с чувствата си, страхуваше се, че не знае кой е в действителност, и не беше готов да излага всичко на показ, колкото и голямо доверие да имаше в новия си приятел.
Надзирателят го изслуша внимателно, без да го прекъсва и дори след края на разказа остана мълчаливо загледан в Дризт. Разбираше болката, която му носеха спомените. Не се нуждаеше от повече информация, нито го помоли да му разкаже подробности от личен характер, които елфът нямаше да е готов да сподели.