Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
— Щяха да ги пленят, ако са възнамерявали да се върнат в Мензоберанзан — отбеляза първият гном, после се обърна към водача: — Главнокомандващи Крайгър, трябва веднага да се приберем в Блингденстоун и да докладваме за това кръвопролитие!
— Какво ще докладваме? — отвърна Крайгър. — Мъртви гоблини в тунелите? Че това се случва почти всеки ден в земите на Подземния мрак.
— Да, но това не е първият случай на подобни прояви из тези райони — възрази непредпазливият свиърфнебъл.
Главнокомандващият не можеше да отрече истината в думите на своя спътник, нито пък благоразумието на неговото предложение. Наскоро в Блингденстоун се бяха върнали още два отряда и двата докладваха за мъртви чудовища, намерени в тунелите на Подземния мрак и вероятно убити от мрачните елфи.
— Вижте още нещо — продължи друг гном, наведе се и взе кесията на един от гоблините. Развърза я и показа съдържанието й на останалите от отряда. Беше пълна със златни и сребърни монети. — Кой мрачен елф е толкова нетърпелив, че да остави тук това съкровище? — добави той.
— Можем ли да бъдем сигурни, че всичко това е дело на мрачни елфи? — попита Крайгър, въпреки че всъщност не се съмняваше. — Може някое друго същество да е навлязло в земите ни. Може би някой е намерил оръжия на мрачни елфи — гоблин или орк?
С помощта на мислите си, всички от отряда веднага потвърдиха:
— Елфите са били!
— Раните са нанесени светкавично, но и с голяма точност — каза един от тях. — Не виждам никъде следи от чужда кръв, освен тези на гоблините. А и кой, освен мрачните елфи, има способността да убива по такъв начин — толкова ефикасно?
Главнокомандващият Крайгър тръгна надолу по тунела и започна да се оглежда наоколо. Търсеше някакви следи, които да му помогнат да разгадае тази мистерия. За разлика от повечето раси, лукавите гномове притежаваха много силна връзка с камъка, но този път скалите не можаха да помогнат на водача. Гоблините бяха загинали от истинско оръжие, а не от острите нокти на чудовищата, бродещи из Подземния мрак. Не бяха взети в плен. Телата им лежаха проснати почти едно до друго, което несъмнено показваше, че злощастните създания не са имали време дори да избягат. Тези гоблини бяха убити толкова бързо — всичко говореше за намесата на отряд от около двайсетина мрачни елфа, но дори и да бяха само няколко, поне един от тях щеше да прерови и да ограби телата им.
— Накъде ще продължим, главнокомандващи? — попита Крайгър един от гномовете. — Напред, за да проучим минералното находище, или към Блингденстоун, за да съобщим за това, което видяхме?
Водачът беше лукав, стар свиърфнебъл и си мислеше, че знае всяка от тайните на Подземния мрак. Не обичаше загадките и по никакъв начин не можеше да си обясни случилото се в този район. Единственото, което можеше да стори сега, бе да стои тук, да се чуди и да почесва голото си теме в недоумение, а от това нямаше никаква полза.
Крайгър се върна назад при отряда и към мисловното им общуване. Никой не оспори решението му — лукавите гномове винаги полагаха всички възможни усилия, за да избегнат мрачните елфи.
Патрулът незабавно се прегрупира в стегнати редици и пое обратно към къщи.
Издигнат високо във въздуха, реещ се в сенките на високия таван и сталактитите, Закнафейн До’Урден последва гномовете и внимателно запомни пътя им.
Крал Шниктик се приведе леко напред в каменния си трон и дълбоко се замисли над думите на главнокомандващия. Съветниците на владетеля, насядали около него, също бяха обезпокоени, но и любопитни. Сведенията, получени току-що, само потвърждаваха двата разказа за вероятната поява на мрачни елфи в източните тунели.
— Защо тези от Мензоберанзан се промъкват край границите ни? — попита един от съветниците, когато Крайгър приключи с рапорта. — Шпионите не са ни уведомявали за предстояща война. Със сигурност щяхме да научим, ако Управляващият съвет на Мензоберанзан планира нещо драматично.
— Да, така е — съгласи се крал Шниктик, за да заглуши напрегнатата глъч, разнесла се след зловещото изказване на съветника. — Все пак, напомням на всички, че не знаем със сигурност дали извършителите на тези убийства са мрачни елфи.
— Простете, кралю — неуверено започна Крайгър.
— Да, главнокомандващи — отвърна Шниктик и бавно размаха набитата си ръка — жест, с който подканяше водачът да запази възраженията за себе си. — Знам, че си много сигурен в наблюденията си. Познавам те достатъчно добре, за да мога да се доверя на преценката ти. Но докато този отряд мрачни елфи не бъде забелязан, не мога да предприема никакви мерки.