Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
— Наистина неприятно!
Абли Дръдър тръгна обратно. Стапяше се с всяка стъпка от петното светлина от фенера.
Може би затова никой от тримата бивши войници не видя какво точно се надигна зад първия помощник-капитан и му отхапа главата.
Като черно петно беше палубата на „Сънкърл“ далече долу под Бена Младата и грачещата ѝ майка. С размътени краища, самата чернилка беше единственото доказателство, че корабът изобщо съществува. Вихрещите се пенести гребени на вълните се разбиваха и изливаха през бордовете, а надалече в нощта изригваха обагрени в пурпур светлини.
Платната плющяха и „Сънкърл“ се носеше сякаш безразличен към вятъра, подет от теченията на Червения път. Никой не се виждаше при румпела. Само сенки загръщаха напречните реи на такелажа. Никакъв фенер не се люшкаше при мостика да огрява пътя напред.
Почти целият екипаж се беше струпал около капака към трюма. Купове пясък бяха разсипани в жалък защитен кръг около присвитите моряци — подробност, която изтръгна накъсан смях от зяпналата уста на Бена Старата.
Капризният вятър раздираше цепнатини в тънкото було на сивите облаци, но какъвто и свят да оголваха тези пролуки, беше само бездушна тъмнина, лишена от звезди.
Накрай смеха лъхаше с безжизнени въздишки към това чуждо нощно небе и Бена Младата се присви с колене до брадичката, разтреперана на вълни от сляп, отчаян ужас.
А сухата сбръчкана глава на майка ѝ кимаше ритмично в утеха и напяваше с монотонния си глас.
„Похот и смърт тази нощ, убийственият фарс на любов и ограбени богатства! О, утопично обстоятелство, тъй сходно с мокрото домогване на философ — да, спират всички танцьори, пронизани сякаш в нозете си волни от шипове на разума ужасни! Ликуващата музика на размножението! Каръка глупав навярно ни е унищожил всички — трябва ли да благословим безумния скопец и онова, което се таи свряно в заключения му сандък? Но не, пазено е онова дете — не от някой друг, а от изгубилия се за всякаква разумност!
Ти и аз, мила, ние ще оцелеем тази нощ, о, да. Бена Старата обещава! Спасени от всякаква гладна беда. Твоята прескъпа любяща майчица е издута до всички най-чудесни пропорции, че такива са въздишките, странстващи по Червения път, нашепваното обещание за подобаващо величие на всички майчини неща, надява се човек и се надява, да.
Не плачи, дъще. Стопли се в майчината си неумолима прегръдка — спасена си ти от света. Спасена и триж спасена. Девствена е твоята кръв, девствен е детският ти ум, девствена, да, е силата на твоята душа — твоята пресладка целувка, с която единствената, що истински те обича, се храни, упорства и устоява.
Моя си завинаги и завинаги, дори тази нощ, и ще го докажа на всички, колкото и страховито, ужасяващо и отчайващо да е предизвикателството долу!
Нека изпия всеки хлип от устните ти, дъще. Моята сила расте!“
Един писък. Внезапно разширяване на очите, смътен първичен трепет. Душата се напряга, присвива се, очаква повторение, защото в повторението е нарисувано лицето на неведомото тъмно, лице уплашено и плашещо, раздрано от болка или — а така му се иска на човек — озарено от ярка, изумена радост. Но уви, последното желание тъй рядко се сбъдва, защото такива са мрачните разбулени истини, една под друга и сякаш безкрай.
Един писък. Затаен дъх, затаено сърце. Какво иде?
А сега: взрив от писъци. От три гърла. Е, това, виж, е… различно.
Тропот и топуркане, диво подскачане на неуместна светлина някъде долу. Ботуши по хлъзгаво дърво, писъците стават накъсани, нежна тъкан се цепи под порой от звук. И това, прочие, е мястото, моментът, когато всичко стъпва колебливо на ръба на острието, зейва пропаст, вятър навява кремъчното ехо на забравата — лудостта ли иде? Развихрено безпосочно насилие и безразборна гибел? Смътни фигури, връхлитащи една към друга, лица с изпънати усти, стъпкани под пети, силуети скачат през перилата, кости пращят, кръв швирва, кървави пръсти избождат очи — о, толкова много е изречено от съдбите под песента на безпощадна лудост.
Дълбок отекващ вик — нищо повече нямаше да е нужно — властен глас, който да изтръгне душите обратно от ръба.
Само някой да беше там, сред скупчилия се екипаж, със силата и желязната воля да сграбчи този единствен миг на спасение.
Но ужас бе заплувал по нощните знойни течения, проникваше в плът и ум и ето че след онзи ужасен писък отдолу хаосът изригна.
Животът, както с основание би отбелязал Бочълайн — ако му хрумнеше да отбележи, — винаги е склонен към глупост и, като логично последствие, към брутално самоунищожение.
Разбира се, той беше твърде зает да излива безкраен порой семе в изпадналата в полунесвяст и изобщо несъпротивляваща се капитан Сатер в каютата си, а това, както всички знаят много добре, е апогеят на цялата човешка добродетел, слава и ликуване.